Ина Иванова присъства
много дейно в литературния живот на Пловдив най-вече. Освен с писането на
художествена литература, нейните занимания са свързани и с
литературно-критически прегледи на съвременни български книги, както и с
участие в събития, сформиращи цялостния облик на българската литература.
Разказите в този сборник на Ина Иванова
са изпълнени със смисъл. Всички детайли от тях са изпипани, всички елементи
имат точно място и не бива да се разместват. Това е от онзи тип сборници, които
показват и обрисуват света с думи, а разказването, разгръщането на някакъв
сюжет, е в по-малка степен застъпено. Иначе казано, динамиката не е толкова
ускорена, дава се възможност на читателя да попива посланията от текста. Именно
заради това в много от разказите основният смисъл, главната заложба в него, се
съдържа в диалога между двамата герои, в самия финал или пък в проследената
монологична мисъл на повествователя. Тук е мястото да се отбележи, че авторката
не се разпилява с някакъв голям набор от персонажи и в повечето случаи са
достатъчни един или двама, които да постигат нужното въздействие и да предадат
искания смисъл. Самият й начин на писане я държи много близо до повествованието
дори когато е третолично. Така разказаното изглежда много по-лично, искрено и
дълбоко. Подходящ пример е един от последните разкази в сборника – „Малки
обети“, - който е изпълнен с носталгия, сантиментализъм и мъка по изгубените
близки. Смъртта е обградила разказващата героиня. Отнема нейните родители,
после дядо й, на чийто гроб тя дава обет да мълчи десет дни в знак на нейната
обич. Четящият става свидетел на мислите й, на чувствата, емоциите, спомените
по време на един от тези дни. Почти нищо не остава скрито, почти нищо не е
пропуснато и наистина се създава впечатление, че четем нечии мисли. Още повече,
че присъстват описания на малките телесни болки, които тя усеща – тя, чието име
не знаем, но не е и нужно, защото узнаваме едни от най-съкровените й мисли.
Ина Иванова изгражда един много
разпознаваем стил. Вижда се прецизната работа с езика и богатият речников запас. Въпреки директния изказ
на места, няма и следа от грубо или вулгарно обръщение, а вместо това едно меко, лесно четимо и на
места много красиво говорене, постигнато с определения и метафори. Успява да
запечата като на снимка от думи някоя частица от света, парченце от нечий живот
или отделна случка от деня. Подобно на онзи момент между отварянето и
затварянето на клепачите, за който пише Александър Секулов на гърба на
сборника. Улавя малките велики парченца красота, малките велики парченца живот.
След това напълно ненатрапчиво ни ги разказва и показва като от албум.
Стана дума за смъртта в „Малки обети“.
Друг разказ, в който тя има силно влияние, е „Ябълков щрудел“. И този разказ
съдържа много, казва много, внушава и въздейства много. Разказ, който е за
семейните взаимоотношения, за онази директна и непроследима категоричност, с
която се намесва съдбата в живота ни понякога, за нищо неподозираното случване
в обичайното ни ежедневие, за моментите, които белязват и преобръщат живота.
Нагласата за идилия, която се създава от по-голямата част от текста, рязко и
неочаквано се срива с намесата на смъртта.
Още една от големите теми в сборника
„Летящ акордеон“ е тази за езика, за нашето отношение и това на чужденците към
него. Те ни напомнят и подсказват за ценностите, за красотата и богатството на
българския език и че в един момент може да се стигне до положение, в което сами
да не го разбираме, а с все по-голямата роля, която започнаха да играят
социалните мрежи в живота на хората, се променя и общуването между тях,
понякога и в положителна насока. Тук показателни са „Нов език“,
„Фоторепортерът“.
Има и някои разкази в книгата, като
„Сова и половина“, „Доза обезболяващи“ и някои други, които са като глътките
въздух между другите със своите по-неангажиращи теми.
Сборникът ненапразно носи заглавието на
един от разказите в него, тъй като „Летящ акордеон“ е показателен и събирателен
за писането на Ина Иванова, като към това число можем да добавим и други, в
които са видни именно тези характерни черти, за които стана дума по-горе в
настоящия прочит. Многозначността на думите извиква различни възприятия у
четящия. Самият акордеон като предмет, който пада от високо и се разбива на
твърдата земя, подвластен на земното притегляне, не разкрива нищо специално. Но
превърнат в символ на мястото, от което са снимани облаците преди секунди,
мястото, което би могло да се окаже пагубно, акордеонът, уловен в своя полет,
дори още по-невероятно – в летежа си, - става различен, специален. И ако към
това се прибави повествование, което фокусира и приближава читателското
внимание, подобно на фотоапарат, към конкретни моменти или детайли от
заобикалящата среда, за да покаже и подскаже нещо, се получава разказ, чието
заглавие да носи целият сборник.
Освен казаното дотук за разказите,
трябва да се добави също, че те успяват да задават въпроси, които да ангажират
читателите, да разширят размерите на текста, но по-важното и значимо като
постижение за тях е, че дават и своите доста мъдри отговори. Това се случва
най-вече във финалите, които съдържат и нужния философски елемент, за да
придадат по-голяма дълбочина на мисълта и по-силно въздействие. Като
по-специална черта на произведенията е директното начало. Читателят направо се
включва в моментното състояние на героя, в диалога, в някаква вече започнала
ситуация. Така сякаш всеки разказ е отгърната страница от албум със снимки,
разказващи мисли или рисуващи парченца от света.
Качествата на тази книга не остават
незабелязани. Тя печели общински проект за финансиране на книги от пловдивски
автори и важни за Пловдив издания, за да излезе през 2014 година. Това по
отношение стойността на написаното. Художник е Димитър Келбечев, който залага
на корица с по-строг вид, подобна на тези от граматиките и учебните помагала.
Навярно това решение си има обяснение, но истината е, че смисълът, който
навярно се цели да се предаде, остава неясен. Когато става въпрос за книги,
корицата, малко или много, играе своята роля, но по-важното в случая е, че
зад тази корица стоят разкази, които заслужават да бъдат прочетени, защото има
много какво да кажат и покажат.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар