Под линия с Александър Христов

     През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Александър Христов, автор на сборника с разкази "Следобеди, които..." (УИ "Св. Климент Охридски", 2012)

 Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

А.Х.: Магистърската програма „Литература – творческо писане” беше за мен логичното продължение на бакалавърската ми степен. Завършил съм българска филология и исках да продължа в тази посока. Единственото ми колебание беше дали да не запиша литературознание, но привлече ме свободата, която предлагаше творческото писане, и не останах разочарован.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

А.Х.: Имаше смисъл, най-малкото защото станах част от поредицата „Нова поезия и проза”. Освен това прекарах една изключително интересна и забавна година. Влиянието върху писането оказва всичко, дори и една разходка до пазара. Магистратурата ми даде възможност да чета много, да пиша относително редовно и, най-важното, всеки ден да се срещам с хора, преподаватели и колеги, с които да говорим за литература. Един курс по творческото писане не може да те научи да пишеш, но може да ти помогне да решиш дали наистина искаш да се занимаваш с това, или не.

Смятате ли, че изборът на тема и добре подбрания сюжет са сред основните необходимости за създаване на добър разказ?

А.Х.: Лично аз никога не мисля за темата на разказа. Водещи са сюжетът, фабулата, разказът като цяло, и, ако те са достатъчно качествени, текстът сам ще постави темата си. Смятам, че фаворизирането на темата над сюжета може да доведе до един своеобразен есеизъм в краткия разказ, да го превърне в добре написани авторови размисли, а действието да съществува, само за да ги обслужва. Това не ми допада и не го целя.

Как оформяте героите си? Имам предвид, те се появяват в даден момент в главата, стоят там, доизграждат се и в един момент се изливат върху листа или пък те са отражение на реални личности, или пък е някаква смесица от двете, или пък нито едното?

А.Х.: Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото това би означавало да разделя сюжета от героите, а за мен те винаги са свързани. Все пак, за да дам някакъв отговор, ще кажа, че при мен мисленото и планирането на разказа е доста дълъг процес, който предшества написването му. Много разкази дори не стигат до листа.

Някои герои са описани по сходен начин, т.е. остава се с впечатлението, че техен прототип е един и същи човек. Правилно ли е подобно тълкуване и ако да, кой моделът? В този ред на мисли, някои от героите явяват ли се вид автопортрет?

А.Х.: Ако има сходство между героите, то не е било търсено. А това дали има прототипи или не, ще оставя за себе си, не от някаква ревност или потайност, а защото смятам, че това няма никакво значение за текстовете. Аз гледам на литературата като на фикция, при която е важен само крайният резултат, а не механизмите, чрез които е постигнат.

Истински ли е този сън в „Следобеди, които топят дървета“ (т.е. наистина ли е сънуван или е измислица, целяща да предаде посланията, които искате да изпратите)?

А.Х.: Всеки разказ има някакъв катализатор, случил се в реалния живот или в съзнанието на автора, но той на прав поглед може да няма нищо общо с разказа. Това няма отношение към самия текст, според мен. В този смисъл едва ли е важно дали аз съм сънувал този сън, дали съм го измислил, или някой ми го разказал. Когато разказът е готов, всякакви предпоставки за неговото написване губят важност, по същия начин, по който скелето губи значение, след като къщата е готова. Между другото, пишейки този отговор, пред себе си виждам строеж на къща и скеле. След като казах това, промени ли се по някакъв начин смисълът на горното изречение? Ами ако сега призная, че няма никаква къща?

Младите автори на разкази сякаш държат на иновациите, на опитите за утвърждаване на нещо ново, което да ги откроява. Справят ли се според Вас?

А.Х.: Вярвам, че работа на всеки автор е да предложи нещо ново на читателите си, независимо дали е млад, или не. Трудно ми е обаче да дам еднозначен отговор, защото не мисля за т. нар. млади автори като за едно цяло. Някои от тях се справят и предлагат качествени и нови по дух текстове, те за мен за най-ценните. Има и такива текстове, които, въпреки млада писателска възраст на авторите си, миришат на нафталин, и са ми безинтересни.

Много от разказвачите в поредицата „Нова проза“ представят като събирателен център на много от чертите на обществото в текстовете си София, но се забелязва и едно обръщане към провинцията и по скоро селото. Как гледате на тази опозиция, защо се получава така, ако разбира се сте съгласен с това наблюдение?

А.Х.: Нормално е градът, в който човек е роден и живее, да присъства в текстовете му, също както е нормално да има отваряне към други места. Аз обаче не мисля много за опозицията „град-село”, ако разказът изисква да ходим на село, отиваме, ако не – оставаме си в София.

Новелата „Африка“ отключва много теми за размисъл. Не мислите ли, че читателят би се разпилял във възприемането си и някои от основните заложби на произведението да останат неосмислени докрай, поради появата на нови такива, които да активизират съзнанието?

А.Х.: Както казах по-горе, темата за мен не е водеща. Ако накрая са се появили такива, толкова по-добре. Колкото до втората част на въпроса – никога не подценявам читателите. Времето, в което живеем, ни разпилява в много посоки, независимо дали искаме, или не, а събирането на всички тези различни аспекти на живота зависи от самите нас. Вярвам същото така, че осмислянето не може да има край, човек не си казва „ето това го осмислих до край, време е да мина към следващия проблем”. Освен това една идея, заложена в произведение, може да има много краткотраен живот в съзнанието на четящия, но това не я прави маловажна, пък и за друг тя може да се превърне в основна. Обратното важи с пълна сила. В този смисъл наличието на много посоки за размисъл не ме плаши, даже напротив.

Как разбирате постмодернистичното писане? (осъзнавайки грубо оформения начин, по който се задава този въпрос)

А.Х.: Не съм го избрал, това е един от въпросите, за които не се замислям, преди да започна да пиша.

Смятате ли, че си приличате по нещо в поетиката с другите разказвачи от поредицата?

А.Х.: Вероятно.

Имат ли какво да кажат днес младите автори и смятате ли, че техният глас трябва да бъде чуван повече?

А.Х.: Ако един писател няма какво да каже, той е изправен пред сериозен проблем, независимо дали има една книга, или десет. Не мисля обаче, че в литературата има „трябва” и „не трябва”. Никога не бих изрекъл нещо от родна на „дайте път на младите, само защото са млади”. Доколко един глас ще бъде чуван, зависи от силата му. Ако един млад автор си мънка под носа, сам си е заслужил да не го чуват. Но ако има хубав, изнесен глас, ако не го страх да вика и има за какво да вика, никой не може да си прави оглушки вечно, най-много да му потече кръв от ушите.

Правилно ли би било да се говори вече за поколение млади писатели и какъв потенциал за бъдещето смятате, че притежава на фона на утвърдени вече такива в областта на разказа?

А.Х.: Поколения винаги е имало, те се получават по естествен път, но в рамките на един времеви период може да има много групи, които да нямат нищо общо по между си. Всяко време има своите творчески търсения и е нормално те в една или друга степен да се проявяват у различни автори. Анахронизмът е най-страшен за един писател. Ако ще се прави условно събиране на писатели в групи обаче, е добре то да бъде на базата на текстовете им, а не въз основа на извънлитературни критерии като възраст или цвят на очите.

Трудно ми е да давам прогнози за бъдещото, пък и всеки автор сам проправя пътя си. Разбира се, чудесно е, когато има кой да помага. В случая с нашата поредица такива хора са Ани Илков, който е неин редактор и мотор, директорът на Университетско издателство „Св. Климент Охридски” Димитър Радичков и много други. И накрая – никога не съм мислил за текстовете като нещо, което трябва да се полага на фона на нечии други, и от това да се определя дали ще имат бъдеще, или не. Смятам, че никой не пише с идеята „сега ще се положа на фона на утвърдения писател Х, пък да видим какво ще излезе”. В крайна сметка бъдеще има за онзи, който го заслужи.

"Под линия", 2016г.