Зорница
Гъркова, автор на сборника с разкази "Пътят на мравките" (УИ "Св. Климент Охридски")
З.Г.: Дълги години писах поезия, с няколко несмели
опита в прозата - предимно есеистични, но и чисто художествени. След 2007 г. по
лични причини се затвърди решението ми да пиша проза. Поинтересувах се дали и
какви програми по творческо писане има в България /това беше свързано главно с
натиска и писателската среда, в която щях да попадна/. И се оказах права. Такъв
тип програма разчита на творческото, но е и академично ориентирана. Имах
късмета да попадна сред интересни хора, в среда, която естествено тласка напред
идеите и писането.
Имаше ли
смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?
З.Г.: На този въпрос частично отговорих в
предишния. За мен програмата беше много ценна и неведнъж съм го споделяла в
разговори с приятели, колеги и преподаватели. Тя наистина дава естествен тласък
и битуване в среда от хора с близки или същите литературни вкусове и интереси.
Лекционният и практически курс се допълват в добър баланс, а всеки студент има
възможност да защити с различни текстове, включително и критически. Оказа
влияние върху писането ми, голямо, дотолкова, доколкото успях да видя мястото и
темите си. Намерих се.
Все
повече се срещат трудности в определянето на стиловете, стига се до смесването
им, търсят се сякаш и нови подходи към текстовете, нов поглед към историите,
които предлагат. Смятате ли, че литературата се е изчерпила откъм теми и
формули и постоянно вече се стига до едно припокриване и повтаряне на такива,
понякога и умишлено, ако мине?
З.Г.: Постоянно се говори за смъртта на
литературата, за смъртта на автора, за упадъка на романа. Днес романът обаче е
ценен повече от всякога /може би и като най-млад сред жанровете/, а и като
трудност и обемност на формата /в повечето случаи/. Литературата няма да се
изчерпи толкова лесно - нито откъм теми, нито откъм идеи и сюжетни
осъществявания. Умишленото повтаряне или въртене в темата говори за ядра на
литературни интереси и случвания, които са част от литературния процес и
история. Понякога това повтаряне може да пародира умишлено или пък по
формулата: „Аз бих писал по-добре по тази тема.“ Освен това винаги има
достатъчно четящи хора, което само по себе си е гаранция за съществуването на
литературата. Тенденциите обаче да се закриват хуманитарни дисциплини за сметка
на икономически, технически и прочее, е очевидна за всички. Наскоро бе обявено,
че Япония смята да закрие хуманитарните дисциплини в университетите си. Това е
плашеща тенденция, но все още никой не може недвусмислено да каже до какво ще
доведе тя.
Можете ли да
обясните как се е получи това многообразие в сборника? Има ли някаква
целенасоченост или просто така са се събрали?
З.Г.: Целенасоченост има при подреждането на разказите.
Видно е, че първите са по-леки - сюжетно, идейно и стилово - докато последните,
въпреки патетичността в „Пътят на мравките“, говорят за далеч по-важни и дори
глобални теми. Обединяването им в една книга беше трудно решение, но често се
случва така с дебютни творби.
Разказването
на места е директно, освободено и „младежко“. Създава се впечатлението, че
текстовете са насочени повече към младата читателска аудитория, към това да
покажат част от тяхното битие и тяхното виждане и разбиране за
действителността. Каква е причината фокусът да бъде насочен в тази посока?
З.Г.: Общувам с доста млади хора, а и самата аз
съм все още младаJ Езикът не героите ми не ми е чужд - нито този на
младежите тревомани, нито този на дядото от „Мед от зюмбюли“. Бих казала, че
като всеки писател работя по формулата да тръгна от това, което е най-близо до
мене - в случая сленга и спомените ми от детските години, удачно, надявам се,
трансформирани в литературна форма и одежда. Освен това съм от поколение, което
попадна в странна, средищна позиция след промените от 1989 г. Едно от първите
поколения, които не знаеха накъде да тръгнат. Децата, родени след 89 г. виждат
и чувстват света по различен начин, което разбира се не е гаранция, че ще имат
повече и различни шансове. Наблюдавам такива младежи и част от тези, които
познавам са донякъде прототипи на младите ми герои.
Как подбирате
и изграждате героите си? Това става в течение на писането на съответния текст
или е предварително добре обмислено?
З.Г.: Героите от „Девет на осми“ се родиха бързо и
безболезнено, още след като написах първото изречение. С Петър от „Пътят на
мравките“ беше идентично, с тази разлика, че разказът отлежа половин ден в
главата ми като концепция и след това се случи. Процесът обаче търпи изменения
към днешна дата, когато все повече време ми отнема да „видя“ и преценя героя си,
да го изградя за самата себе си и едва след това да го изградя в текст.
Чува ли се
гласът на младите? (в литературата и в обществото въобще)
З.Г.: Смятам, че да. Все повече. Скорошните
събития покрай НАТФИЗ и окупацията на СУ преди две години са ясен белег за
това. Но имам наблюдения и сред млади хора в малки населени места в България.
Там е различно. Там младите често безболезнено заемат местата на родителите си
без много въпроси и житейски драми. Те не осъзнават конфликтното и катаклизмено
време, в което им се налага да съществуват. А след като го осъзнаят няма да
имат механизми, по които да разберат причините за проблемите си. Донякъде
/чисто литературно/ са по-интересни от надъханите млади хора в София, Пловдив и
други по-големи градове. Но това е пропаст, която тепърва ще роди интересни
конфликти.
Прави
впечатление, че на местата, където разказите са в Аз-форма, повествователите са
мъже. Интересно, защо избирате мъжката гледна точка?
З.Г.: И аз съм се питала същото. Някакви лични
интуиции може би, без да претендирам, че познавам мъжката гледна точка добре.
На какво се
дължи смесването на наглед обикновени събития, с фантастични такива?
З.Г.: Харесвам много някои емблематични и добре
написани научно-фантастични произведения. Това е трудна, но и благодатна сфера
на писане. Харесвам и непринудената магичност на латиноамериканската
литература. Тя цялата е пълна с такъв тип смесвания, някои от тях и доста
критични политически. Харесва ми типът недокрай изяснено писане - като решения,
магични елементи и неясен топос и време на разказване. Тези светове са бягство
от света и може бе не съвсем съзнателно съм търсила такъв модел на разказване.
Само времето ще покаже дали ще стана реалистичен писател или ще продължа тази
трудна линия.
Мислите ли, че
някои текстове няма да бъдат разбрани напълно, няма да се уловят всичко
послания, заложени в тях?
З.Г.: Всеки текст, бил той литературен
/белетристика, мемоари, есеистика или пък поезия/ или частно ежедневно
изказване, подлежи на интерпретация и е отворен за интерпретация. Литературната
история може да предложи доста случаи, в които е имало явно неразбиране, изкривена
или погрешна интерпретация. Същото може да предложи и животът. Езикът и
всекидневното общуване постоянно ни убеждават, че неразбирането - вследствие
езикови лапсуси, различни гледища и прочее подобни фактори - не е изолиран
случай. С пълна сила това важи за литературния текст - било на ниво читателска
рецепция /прословутият хоризонт на очакване/, било на ниво критически отзиви. А
като един начинаещ писател, аз за щастие вече си давам ясна сметка, че в
някакъв смисъл текстът вече не е „мой“. Той е на читателите и до голяма степен
от тях зависи как и дали ще бъдат разбрани посланията. Да, възможно е те да не
бъдат „хванати“ в първичната им, заложена от мен концепция, но това не е
ненормално. То е очаквана част от процеса, така да се каже.
Защо е избрано
точно „Пътят на мравките“ за заглавие, а не някое от тези на другите разкази?
З.Г.: Стори ми се концептуално обединяващо за тази
китка от различни по сюжет, език и теми разкази. И все още мисля, че това беше
и е най-подходящото заглавие. „Пътят на мравките“ е и най-дългият разказ в
сборника. А и повечето герои в книгата пътуват - по един или друг начин.
Много от
разказвачите в поредицата „Нова проза“ представят като събирателен център на
много от чертите на обществото в текстовете си София, но се забелязва и едно
обръщане към провинцията и по скоро селото. Как гледате на тази опозиция?
З.Г.: Това е стара и добре „използвана“ опозиция в
българската литература. Тя се ожесточи през 40-те и 50-те, а днес, поради
продължаващото обезнаселяване на селата и центрирането на живота в големите
градове претърпява още и още трансформации. Самата аз израснах в малък град и
прекарвах летата си на село, така че нищо селско не ми е чуждо /бит, традиции и
селскостопанска работа/. За мен идеалната тенденция би била на село да работят
здрави, грамотни, политически и естетически културни хора, което не е
невъзможно. Образователната ни система и структурата на обществото ни обаче не
предполага това и никога не го е предполагала. Това, което ми дава големият
град в момента, ми е напълно достатъчно и удовлетворително като възможности -
културни, литературни и житейски, а изворът, от който все още продължавам да
черпя и в сегашния си проект - това е все пак малката, затворена общност,
която, както казах и по-горе, предлага други конфликти или дори безконфликност.
А поредицата „Нова поезия и проза“ все пак е част от литературата, която
понякога действа стихийно и замесва странни, взривоопасни смеси. Случайността в
литературния процес е случайност само когато си пряк наблюдател на събитията.
След това се превръща в история. Или не се превръща в нищо.
Правилно ли би
било да се говори вече за поколение млади писатели и какъв потенциал за
бъдещето, смятате че притежава на фона на утвърдени вече такива в областта на
разказа?
З.Г.: Винаги е правилно да се говори за поколение
млади писатели. Обратното би било неправилно и дори плашещо. Сегашното
поколение млади писатели, а казвам млади с ясното съзнание, че това е доста
„плаващо“ и несигурно понятие /млади литературно или по ЕГН?/. Младите
литературно могат да направят дебюта си и на петдесетгодишна възраст, но
вероятно говорим за такива, които са млади по възрастта, на която започват да
търсят позиции в литературата, писането и обществените конфликти. Според мен са
много малко хората, които правят прозаически дебют във възрастта под 25 години
и той е ясен залог за едно продължаващо и плодоносно развитие. Не само сега, но
и преди години. Това е свързано с натрупването на житейски опит, а
продължаващото почти до двайсетгодишна възраст гимназиално образование, не
предполага човек да е натрупал много опит. Точно обратното - такъв тип
образователна система изхвърля в живота и на пазара на труда едни непораснали
двайсетгодишни деца, а много малка част от тях се ориентират сериозно към литературата.
И все пак - ако няма приемственост в писането и „свежа смяна“, какво ще се
случи? Към сегашния момент, поне доколкото виждам и разбирам събитията,
продължава да има опозиция млади-стари - тя е и идейна и стилова, а поради
бързия темп на времето днес - и житейска. Най-младите, към които и аз се числя,
като минала наскоро през бурята на литературния си дебют, тепърва предстои да
залагат и налагат тенденции, идеи и текстове. Изходът силно зависи от
рецепцията на тези текстове, която е функция на четящата част от България.
Казват, че тя намалява обезсърчително бързо, за което отново ще посоча
обвинително към образователната система и целия политически апарат, стоящ зад
нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар