Под линия със Стоян Ненов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Стоян Ненов, автор на сборника с разкази "Острови" (УИ "Св. Климент Охридски")

Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

         С.Н.: Преди години, когато дойде време да завършвам Българска филология, вече бях започнал да пиша усилено и посещавах свободно избираемите часове по творческо писане на Ани Илков. Там научих за магистърската програма и се записах в нея, не виждах по-логично продължение на образованието си. Имахме много енергия, пишеше ни се и участието в тази магистратура вещаеше една интересна и смислена година.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

         С.Н.: Разбира се. Най-малкото, това беше една работилница, където младите ни мозъци бяха ангажирани интензивно с проблемите на творческия процес. Много приятна среда. Противно на хорските представи, в часовете се даваха много малко директни съвети за писане. По-голямата част беше едно насочване и изграждане на визия за писането на литература като цяло. Не бих говорил за влияние, там направо се градяха основи за по-късна работа.

Защо точно това е заглавието на сборника?

         С.Н.: Защото сборникът не е концептуален и не следва определена стилистична линия. Това са единайсет завършени парчета, изникнали в своеобразно море от идеи. Едновременно близки и отделени едно от друго, с различни големина, форма и облик. Това много напомня на архипелаг, а архипелазите са изградени от острови.

Търсеше ли се някакъв смисъл с този подбор на разкази?

         С.Н.: Не. На корицата на книгата пише, че това са най-добрите текстове, които съм писал през трите години преди публикацията. Това до голяма степен изчерпва въпроса. Читателят няма как да знае, но тези единайсет парчета се различаваха от всички други, които имах тогава и същевременно си приличаха помежду си.

Смятате ли, че има някакво отдръпване на младите писатели от българското в текстовете и ако „да“, на какво се дължи това? (като под „българско“ визирам имената на героите, мястото на действие, темите, въпреки условността в тази насока)

         С.Н.: Не, не мисля. Чета доста неща от млади автори, които са изградени върху българското. Много от историите ми също са „български“. Реалността, в която живее нашето поколение е много богата на теми и тези теми са силно социални, политически, но писането в тази линия е трудно и за съжаление рядко виждаме добра художествена литература, различна от есето и памфлетния разказ. Последният четвърт век по тези ширини е доста смахнат, пълен с митове и заблуди, което явно го прави труден за осмисляне от младите писатели.

         В момента тенденциите се глобализирани и масовата култура, идваща главно отвън, влияе силно върху авторите от моето поколение, но дори когато пишат за „небългарски“ неща, това писане остава изградено върху българската гледна точка към света. 

Наистина ли смятате, че писателите са луди?

         С.Н.: Ако „луд“ означава душевно болен, човек с диагноза, то отговорът е не. Хората наричат „луд“ всеки, който е по-краен, по-различен от общоприетото по един или друг начин. Над 90% от жителите на тази планета са отчайващо нормални и това е порок.

Ако да си скучен и заспал, нищо да не те интересува и да не желаеш да можеш е нормално, както се наблюдава навред, то писателите би следвало да са луди.

Иронията и сарказмът са видни на много места в книгата. Колко важна за един писател е самоиронията, имайки предвид това прословуто „писателско его“?

         С.Н.: Самоиронията, според мен, е важна за всеки успешен и здравомислещ човек. Внушенията, които нашепва егото, обикновено са най-големите лъжи. Ако повярваш в тях, независимо дали си писател, или нещо друго, ставаш смешен. Глупостта ти става храна за иронията и сарказма.

Вмъкването на песни, на текстове от песни или само тяхното заглавие, определено обогатява повествованието. Това се вижда и при други ваши колеги. Станало е напълно случайно или има някаква връзка с Магистърската програма?

         С.Н.: Не знам да има връзка с магистърската програма, не си спомням някой да ме е съветвал: „вмъквай музикални елементи в историите ти!“ Лично аз винаги съм бил музикален фен, слушам много и различни неща и то постоянно. Често се случва дадена атмосфера да ми напомня на някое парче или обратното – песента, която слушам да подбужда усещания и асоциации.

В този ред на мисли, наблюдават се и други сходства в разказите. Да, това е нещо нормално, разбираемо е, имайки предвид общите неща. Имало ли е някакви общи задания по време на програмата, които са „родили“ съответните текстове и от там да се долавя тази близост?

         С.Н.: Голяма част от книгите в поредицата „Нова поезия и проза“ са писани от хора, учили в магистърската програма. А тя, програмата, разпръсква внушенията на едни и същи преподаватели, следващи определен учебен план. Предполагам, че известни сходства идват оттам.

Как оформяте героите си? Имам предвид, те се появяват в даден момент в главата, стоят там, доизграждат се и в един момент се изливат върху листа или пък те са отражение на реални личности, или пък е някаква смесица от двете, или пък нито едното?

         С.Н.: Различно е. Има истории, където героите доминират, друг път те фигурират като участници, които изиграват доминиращия сюжет. Понякога дълго подготвям даден герой, друг път той просто се пръква, все едно е отлежавал в подсъзнанието. Често използвам и прототипи, работя по много и различни начини.

Кой е Монстър Магнет?

         С.Н.: Ха-ха, той е фриволна и експериментална единица, която се роди, докато работих по разказ на осмодекемврийска тематика. Името Монстър Магнет дойде в късна вечер, като бунт срещу мъчителната невъзможност да напиша редица Ивановци, Петкановци и т.н., които трябваше да са млади студенти, опитващи да празнуват паметно. Иначе това е прякорът на Мишо Михайлов, чиято любима банда е Monster Magnet. Това е.

Какво влияние откъм стилово отношение, тематично отношение и въобще върху писането Ви оказа Ани Илков или той бе по скоро редакторът в сянка?

         С.Н.: Още от студентските години Ани Илков е наш гуру и пръв учител. Пътеводна светлина в мрака на недоизградения литературен вкус и прозорец в дебелата стена на интелектуалското невежество в България. Идеалист, поборник за каузите на истината и безпощаден критик на тъпотията. Много информиран човек с пространно влияние.

Правилно ли би било да се говори вече за поколение млади писатели и какъв потенциал за бъдещето смятате, че притежава на фона на утвърдени вече такива в областта на разказа?

         С.Н.: О, да! Новата вълна идва и ако не се провали, както се провалят много добри тенденции у нас, тя би трябвало да запълни празнотите в жанровата система; да покаже нови (за нашите ширини) разказвачески форми, да утвърди и надгради практики от поколенията на 90-те и следващото. Всичко това, подкрепено с композиционни и стилистични умения, би трябвало да обогати контекста на българския разказ, да увеличи тематичния обхват и в крайна сметка да го превърне в добър продукт, който има своето място на пазара. Навсякъде по света разказите стоят в авангарда на литературата, те са по скоро „четиво за маниаци“, надявам се, че и тук, новата вълна ще съумее да създаде и утвърди виртуозна литература в този формат и тя ще достигне в добра форма до нарастващите четящи маси. Но нека не се увличаме в разсъждения, а да работим. Писането е тежък труд, който изисква жертви, някой трябва да се нагърби с нея.

Под линия, 2016г.