От манастира към книгопечатането – историята на Яков Крайков

                                   

 Книгата на Силвия Томова попълва прзнини в литературната традиция на българския исторически роман и отваря нови полета за тълкуване делото на  един от първите български печатари. Малко познат на читателската аудитория, и като име, и като дело, Яков Крайков изплува от дълбините на историята, за да покори с необикновената си съдба на просвещенски деятел, живял два века преди Паисий. Белязан още в детството си от съдбоносна любов към книгите, след години той ще получи правото със собствен издателски монограм да печата, разпространява и продава по земите на българи и сърби. Известни са  четири  негови книги, две от които издава с помощта на Йероним Загурович. В предисловията на някои от тях, печатарят оставя малко  сведения за себе си. Самият Яков Крайков припознава за свое родно място местността Камена река (Кюстендилско), след това работи като преписвач в Осоговския манастир, а през 1566-та година го заварваме във Венеция като издател – сигурно доказателство за това е първата му книга с молитви „Часослов”, по-късно издава в съдружие „Псалтир” (1569), „Молитвеник” (1570) и отново сам  - сб. „Различни потреби” (1572).

        През XVI век Венеция се превръща в най-големия европейски център на книгопечатането. Основна причина е изключителната търговска мощ, която запазва за града-държава  статута на главна морска сила в Средиземноморието. Собственото производство на хартия и пазарната ориентация на печатната продукция, следващи нуждите на потреблението, също са сред причините за просперитета на книгопечатането. Още тогава се извършва силна комерсиализация на книгата, което я превръща в търговски артикул.Например защото всеки посегнал към този занаят трябва да притежава свой напълно оригинален набор от букви, което наистина струва доста.

      С романа на Силвия Томова, Яков Крайков за пръв път става обект на художествената литература. Авторката умело успоредява две повествователни линии: едната започва съвсем пряко, с отправянето на Яков Крайков към дома на Божидар Вукович и откупаването на печатницата от сина му Винченцо. Другата се връща в детството на Яков, за да насити образа му с предопределеност. Чрез ретроспекция, Силвия Томова създава повод да изведе Яков от родното му място, не само за да проследи житейския му път, но и за да мистифицира образа му по отдавна известната линия – никой не може да бъде месия в собствения си град. Побоят, който отнася и срамът от голотата на тялото му са нужни на Силвия Томова, за да вплете една друга жестока истина, тази за тегобите на несходния, на различния от масата. Бъдещият печатар се превръща в най-мразенето дете, защото книгите отнемат от игрите и закачките, а четенето е недостъпно тайнство за другите момчета. Странейки от грубите им игри, потъвайки в тайнствените истории на книгите, Яков е различен от тях, а те го наказват с позор: „Единственият, който можеше да чете, да пише и разказва истории, се беше превърнал в чучело, на което децата се присмиваха, а възрастните съжаляваха, сякаш е недъгав”.[1]

     В романа се усеща симпатията на авторката към своя герой и макар образът му да е  романтично обагрен, не би могло да се каже, че е монументализиран. Силвия Томова умело лавира през двете повествователни нишки и редувайки ги, успява да надгради образа му, да покаже слабостите и съмненията като човешки качества. В земите под османско владичество единствените, които познават привилегията на писмеността са монасите. Затова и бащата на Яков – поп Крайко – изпраща сина си в Осоговския манастир - за да стане преписвач, но и да бъде избавен от срама. През целия път, който ще извърви, Яков ще се лута между  любовта към книгите и задължението да остане в манастира. Все по-често ще започва да се пита възможно ли е да стане преписвач без да се подстригва за монах, докато Кара Трифун не разкрие пред очите му печатната книга със съвършените й букви и възможността за живот и дело отвъд манастира. Изглежда печатната книга е светско дело, то излиза от стените на обителта и се разпространява сред голяма част от хората. Някога книгите са били за богатите и грамотните, а сега Гутенберговата машина ги е превърнала  в комерсиална стока, която продава какво ли не. Чрез продажбата се разпространяват не само молитвеници, но и нецензурни и развлекателни книги, дори апокрифна литература.

      Историята твърди, че Яков Крайков е разпространявал книгите чрез  книжарницата на Кара Трифун,  следователно той също е бил търговец и е знаел цената на труда си. Но романът не ни прави свидетели на разпространението на книгите сред българите. Те са печатани в емиграция и сякаш остават там. Съвременният читател не добива представа за стойността на словото и книгата за населението и как са ги ценили и възприемали. Тази историческа линия липсва в романа. Може би съзнателно е избегната, заради слабата доказателственост, но точно тук трябва да се намеси фикцията. За историята днес остава въпросът как гласеният за монах и отдаден на словото Яков Крайков се сдобива с финансова независимост, за да откупи печатницата  от Божидар Вукович и  се превърща в светската важна особа. В общи линии там, където историческия доказателствен материал липсва, авторката не разгръща сюжет. Тя по-скоро акцентира върху създаването на собствения шрифт като белег на отличителност.

       Прави впечатление, че в романа липсват монолозите като похват. Причината може да се потърси в цялата визия на книгата, която изхожда от затвореността на манастира към светските взаимоотношения. Монолозните размишления биха подхождали например на тези, които живеят с  Божието откровение, но липсват и в тяхната романова словестност. Диалозите също не са наситени с някаква по-дълбока философска осмисленост, макар много от тях да препращат и директно да цитират Библията.

       Но книгата на Силвия Томова е ценна с откриването на един нов, важен за българската история образ. Едно от компромисните схавашания в „дуела” между Историята и Литературата за паметта, а от там и за стойността на историческия роман е, че той действа като популяризатор на Историята. И това донякъде е така. Но когато историческите сведения заглъхват и зейва пропаст от недоказуема „историческа истина”, трябва да се намеси фикцията, за да запълни тези празнини и да се домогне до философски визии и интерпретации, до нови възможности за картина на епохата и човека. Сто и седемдесет години след падането на последното българско царство се оказва, че е съществувал един просвещенец, един будител, който се е погрижил да разпространява писмеността като памет и консолидация на славянските народи. Романът задава тази визия, но не успява да ни убеди например в значимостта й. Може би една от причините да е опитът да се избяга от подхлъзване към идеализиране и сакрализиране фигурата на Яков Крайков. Но като централна фигура на романа той все пак събира в себе си две две от характеристиките на епохата (за едната поме българската история досега не говори особено много)- романтичната, почти митична, изпълнена с предопределеност и съдбовност черта на фигури и събития, свързани с книжнината, но и по-трезвата – тази за производството и търговията с одухотворяващата книжовност.

---

[1] Томова, С. „Печатарят”. Пловдив. „Жанет 45”, 2015г, стр34


Автор: Дора Иванова
"Под линия", 2016
* Статията е публикувана като критически отзив в сп. "Страница" 1/2016