Под линия с Христо Раянов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Христо Раянов, автор на сборника с разкази "Трудният начин" (УИ "Св. Климент Охридски")

Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

         Х.Р.: Занимавам се с писане, както като хоби, така и в работата си. Магистърската програма „Литературата – творческо писане“ ми се стори най-подходяща за продължаване на образованието ми.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

         Х.Р.: Програмата ми беше от огромна полза. Преподавателите, колегите, всички книги, за които не бях и чувал, а после прочетох, желанието за преследване на мечти, зараждащата се амбиция да пиша, и то колкото се може по-добре. Дори сроковете (в чисто учебен план) ми бяха от полза за полезно разчертаване на времевия график. Няма нищо в магистърската програма, което да ме е подразнило. Тя ме обогати и ми даде стимул да пиша.

Все повече се срещат трудности в определянето на стиловете, стига се до смесването им, търсят се сякаш и нови подходи към текстовете, нов поглед към историите, които предлагат. Смятате ли, че литературата се е изчерпила откъм теми и формули и постоянно вече се стига до едно припокриване и повтаряне на такива, понякога и умишлено, ако мине?

         Х.Р.: Не, не смятам, че литературата се е изчерпала. Макар, че много пишещи обичат „да играят на сигурно“ – добре познати теми, добре познати истории, добре познат стил. Има други писатели обаче, които не се страхуват да опитват нови неща, да разказват нови истории или истории по нов начин. Вземете, например, „Възвишение“. Похватът с използването на възрожденския език (тоест, език, пълен с думи и изрази от онова време) прави книгата уникално богатство! Ако беше някой друг писател, а не Милен Русков, и стилът беше „нормален“, а езикът – съвременен, книгата пак щеше да е особено добра, но без онзи необходим чар и излъчване, които я правят шедьовър.

Наистина ли смятате, че животът вече е станал банален?

         Х.Р.: Често съм си го казвал. Интересното е обаче, че винаги, когато съм си го казвал, животът ми е представял някакво събитие, което да ме убеди в обратното.

Книгите, които обръщат поглед към отделни отрязъци от българската история (било то Априлското въстание, някоя война, времето на социализма и прочие), като че ли се радват на по-голям читателски интерес (което също е доста относително понятие, обвързано и с маркетингови стратегии и т.н.). Книгите, обвързани със съвремието остават на по-заден план, като дори биват определяни за безнравствени. Защо според Вас се стига до такова положение?

         Х.Р.: Причините са много. Според мен всяко поколение изпитва носталгия по миналото. Миналото винаги е романтично. В съвремието ценностите са размити. Много по-трудно е да уловиш борбата между доброто и злото в съвремието, отколкото в миналото. Прекалено много его.

Как стигнахте до решението да съчетаете миналото с настоящето в „Богатството“?

         Х.Р.: Около родния ми град има няколко села с много хубави легенди – за съкровища, за проклятия, за Боян Мага. Прочел съм доста от тях и винаги съм искал да ги споделя. 

Вмъкването на песни, на текстове от песни или само тяхното заглавие, определено обогатява повествованието. Това се вижда и при други ваши колеги. Станало е напълно случайно или има някаква връзка с Магистърската програма? И целите ли нещо конкретно, вмъквайки точно Джони Кеш?

         Х.Р.: Музиката е неизменна част от писането – поне при мен. Винаги подбирам песните, за които пиша по смисъл. Дали да подчертаят някаква теза, или да я опровергаят, но песните никога не са случайно подбрани. За едно хубаво описание трябва да се впрегнат всички сетива. Не може да описваш гора, например, само с цветята и дърветата. Все се чува нещо в тая гора, все се усеща някакъв мирис, стъпва се по нещо, ръцете се разхождат по кората на дърветата или по тревата – усеща се допирът. Та затова и музиката – от 100 човека на улицата поне половината са със слушалки – правят си саундтрак на живота. А Джони Кеш си ми е любимец.

Има моменти, в които думите на различните герои изглеждат като думи на един и същ. В този ред на мисли, как изграждате героите в текстовете си? Имам предвид, те се появяват в даден момент в главата, стоят там, доизграждат се и в един момент се изливат върху листа или пък те са отражение на реални личности, или пък е някаква смесица от двете, или пък нито едното?

         Х.Р.: По време на разговор човек много често „влиза“ в стила на събеседника си. Или поне аз така съм забелязал. Дори и да са на различни тези, дори да спорят – има го този момент със съчетание на стила на говорене. Героите са част взети от живота, и част – доизмислени. Някои добре познати черти на добре познати хора около мен, плюс доизграждане на уникален характер с други черти на характера.

В сборника има и няколко кратки разказа, които правят впечатление. Къде се чувствате по-спокоен и уверен в писането – при кратките или при по-дългите разкази?

         Х.Р.: Ако човек е спокоен и уверен, не се замисля колко е дълго „нещото“, което пише. Дългите разкази се пишат по-кратко, късите – по-дълго.

„В мен ожесточена битка водят гневът, мъката, истеричният смях, сарказмът...“ – Смятате ли, че под влиянието на тези състояние протича целият сборник, изпълнен с многообразие?

         Х.Р.: Да, като се прибави и „надеждата“. Щото все пак е хубаво да има надежда, дори и в цитата да липсва.

Смятате ли, че изборът на тема и добре подбрания сюжет са сред основните необходимости за създаване на добър разказ?

         Х.Р.: Без това не може. Без сюжет няма литература. Разни постмодернистични писания, в които на сюжета не се обръща достатъчно внимание, дори и да са хубави – са като манджа без месо. Постни.

Имат ли какво да кажат днес младите автори и смятате ли, че техният глас трябва да бъде чуван повече?

         Х.Р.: Те, че има какво да кажат – има. Само че всички, в това число и аз, трябва внимателно да си подбират думите, тезите и позициите. Защото в младостта основният недостатък е недопускането на правотата на другия. Някак си за млад човек, особено писател, да не е прав – не е опция. А според мен винаги съществува такава възможност и гласът, който трябва да се чува, трябва да бъде съобразен с това. Иначе става какафония. 

Правилно ли би било да се говори вече за поколение млади писатели и какъв потенциал за бъдещето, смятате че притежава на фона на утвърдени вече такива в областта на разказа?

         Х.Р.: Поколение със сигурност има. На наша възраст, плюс-минус, 6-7 години има невероятно способни и амбицирани писатели и поети. Бъдещето – има достатъчно място на писателската маса, за да се сместят и „стари“, и „нови“, никой няма с никого нищо да дели. Или поне аз така смятам.

"Под линия", 2016г.