В
разказите от сборника „Да се наричаш Сахара“ някои (хора, прочели и писали за
книгата) виждат опит да се открие любовното, еротичното в отделните детайли от
живота. Но това не е съвсем правилно. Писането на авторката е такова, че при
първото им прочитане, много от разказите изглеждат хаотични в своята същност, в
смисъла си и посланията, ако има такива. Затова понякога е нужно тяхното препрочитане,
за да не изглеждат те като разпилени от вятъра песъчинки в пустинята.
Позволявам си тази метафора, заради заглавието и продължавайки мисълта си за
любовното в тази книга, може да се каже, че то е по-скоро мираж в пустинята. Но наистина
силен, видим и почти истински. Да, има ги и съответните изключения, но те са
малки оазисчета, които не са достатъчни, за да се извади заключение за целия
сборник. Сборник, който казва достатъчно сам за себе си и за своята създателка.
Долавя
се постмодернистичен полъх от тази книга, който прилича на този от книгите на
по-младите съвременни разказвачи. Това не значи, че слагам всички под общ
знаменател. Просто стилът на Цветелина Георгиева, много характерни черти за
писането й, отварят постмодернистична вратичка, така да се каже. Като се тръгне
още от някои заглавия, които са на различни езици („ZWIRZETA“, „BIRDS“, „TU CUERPO“, и т.н.),
разиграния шрифт на места, конструкцията на някои разкази като текст-игра,
препратката към други текстове и прочие. Тук е мястото да се отбележи по какъв
начин смъртта присъства в произведенията и какво е отношението към нея. Тя е в
почти всеки текст, като пясъка в пустинята, но не е страшна, героите не се
плашат от нея. Нещо повече, в разкази като „С ръка в делвата“, „Панделка“, „На
кого се усмихва господин Х.“, на смъртта се гледа с насмешка, дори с лека
ирония, посрещната е леко подигравателно, но и с достойнство.
Не,
че повествованието в 1л., ед.ч. е някакъв чак толкова съществен
постмодернистичен показател, но тук прави особено впечатление. Повествователят
в този тип разкази от „Да се наричаш Сахара“ стои много близо до разказваното.
Той е мислещ и разсъждаващ, също така анализира, както себе си, така и
останалите. Понякога способностите му стават пророчески, разказвайки ни какво
се е случило в миналото, какво си мислят и как ще се развие животът в бъдеще на
дадени персонажи (това важи и за някои третолични разкази). Затова и в
произведенията почти няма диалози, повествователят има контрола.
Авторката
не борави с много герои. Обикновено един е в центъра (предимно мъже) и се гради
около него. Освен това, те си приличат – по състоянието, в което ги заварва
повествованието, по отношението към живота (пуснати по течението, апатични,
привикнали към живота, който все повече им омръзва сякаш, който живот просто ги
изтиква встрани и ги прави аутсайдерите на обществото), по начина, по който
възприемат случващото се с и около тях. Всички са обединени и от още нещо –
самотата.
Между
самите разкази могат да бъдат изтъкнати още прилики, за да бъде малко по-ясно
какво представлява тази книга. Произведенията (или поне по-голямата част от
тях) имат затворена структура и конструкцията им е различима. Зададени са някои
маркиращи елементи, които имат значение за същината, за по-дълбокия смисъл на
разказа и са направени връзки между тях, сякаш са отделни нишки от паяжина.
Постоянно тази структура е разкъсвана от намесите на всезнаещия разказвач (под
формата на размисли, констатации, провидения, реторични въпроси), който прескача дори в различни времена. Реално
случващото се е преплетено с метафоричното, със символното, със спомена и
видението. Фокусът често бива насочен към някои дребни човешки черти, навици,
действия. Авторката борави с повторения, олицетворения на места, реторични
въпроси и разчупен изказ, визирайки например често използваното определение
„скапан“. Финалите също могат да бъдат добавени към приличащите си елементи. Те
предлагат неочакван обрат или разкрития, имащи за цел да насочат завършека във
възходяща линия, да предизвикат емоционален или мисловен трепет накрая на
четенето.
Получава
се проблем, че някои фрагменти от текстовете, в това число и някои финали,
създават усещането, че са изкуствено добавени. Сякаш са напаснати към текста
или пък са ясни предварително, сякаш са били измислени първо те. Това, трябва
да уточня, е индивидуално усещане, което няма за цел да ангажира и да се налага
категорично. Причината за него най-вероятно се крие в самия начин на писане, в
замисъла и впечатлението за хаотичност, за разпиляност, за не съвсем ясната
идея и нуждата от повторно прочитане понякога. Динамиката е такава, че упойва
интригата, настройва читателя за мираж, а не за приключения. Редки са случаите
като в „Панделка“, където с кратки изречения и много глаголи ритъмът на
четенето се забързва.
Има
разказ в този сборник, който прави по-особено впечатление от останалите и е
малко по-различен. Става въпрос за „Поганци“, който още със заглавието си се
откроява, избягвайки от чуждото или от лекия лиризъм, който притежават
останалите (става въпрос за разказите с чуждоезично заглавие и за такива като
„Когато ореолите стягат“, „Нощите на пясъчните часовници“, „ХърмАн в търсене
на щастието“ и дори „Да се наричаш Сахара“). „Поганци“ е разказ, който е
изпълнен с фолклорни мотиви и образи, страшни при това. Споменава се за
самодиви, таласъми, духове, змейове, нави и свръхчовеци. Интересното и
различното също така е, че създава напрежение и опитва да внуши страх (за
разлика от насмешливия и леко ироничен поглед при другите, дори над смъртта). И
въпреки това, този разказ запазва онази мистериозност, мистиката, характерни за
книгата.
Както
бе казано и в началото, сборникът „Да се наричаш Сахара“ говори за себе си и
неговата създателка. Не е от типа книги, които отнасят читателите като пясъчна
буря, но може да ги накара да видят интересни неща, да прочетат произведения,
които да провокират мислите и въображението им.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар