Под линия с Владимир Полеганов

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Владимир Полеганов, автор на сборника с разкази "Деконструкцията на Томас С." (УИ "Св. Климент Охридски")

Как стигнахте до магистърската програма, защо решихте да се запишете?

         В.П.: Програмата ми беше препоръчана. Записах се, защото имах нужда от пространство, в което да мога да говоря за писането с други хора като мен.

Имаше ли смисъл от нея и с какво тя оказа влияние върху писането Ви?

         В.П.: За мен имаше смисъл. Тази година и половина промени сериозно отношението ми към собствените ми текстове, представата ми за четене, за редакция и саморедакция.

Подкрепяте ли мнението ми, че книгата може да остане неразбрана от някои читатели?

         В.П.: Напълно. Но това е риск при повечето книги, които използват или направо се впускат във фантастичното.

Личи си, че текстовете провокират въображението, фантазията и дълбоката мисъл на читателите. Какво се крие зад този начин на писане, цели ли се нещо с него или е просто стил?

         В.П.: Най-вече желание от моя страна да използвам похватите на “странната” (кавичките са, защото все още нямаме определение на български) литература, която някои наричат weird, а други – uncanny. Вземането на познати образи и превръщането им непознати, в чужди; използването на необясненото, на частично обясненото като обяснение; пренасяне на действието в психичната реалност са все такива похвати. Дали съм постигнал успех, или не, е вече друг въпрос.

Все повече се срещат трудности в определянето на стиловете, стига се до смесването им, търсят се сякаш и нови подходи към текстовете, нов поглед към историите, които предлагат. Смятате ли, че литературата се е изчерпила откъм теми и формули и постоянно вече се стига до едно припокриване и повтаряне на такива, понякога и умишлено, ако мине?

         В.П.: Мисля, че смесването на стилове, теми, жанрове и дори образи е един от най-естествените отговори на литературата на света, в който живеем. Нищо не е и не може да бъде “чисто”. Чистота и ясни граници са постижими само на едно икономическо ниво, където издателска политика, интериорни решения в книжарниците и потребителско поведение определят границите. Но това ниво не трябва да влияе толкова силно върху литературата и писането. Все пак то е факт от сравнително скоро време.

Текстовете в книгата не разчитат на сюжетите си, поне не само на тях. Смятате ли, че изборът на тема и добре подбрания сюжет са сред основните необходимости за създаване на добър разказ или смисълът е в постигането на желаното внушение?

         В.П.: Зависи от това, което авторът иска да разкаже или да предаде. В случая с разказите в сборника ми съм се опитвал да предам състояния. Те са моите “сюжети”, с малки изключения. По отношение на темата – вярвам, че тя е основна за едно произведение. Ако няма тема, един начален образ, при мен писането просто не се получава.

Много от разказвачите в поредицата „Нова проза“ представят като събирателен център на много от чертите на обществото в текстовете си София, но се забелязва и едно обръщане към провинцията и по скоро селото. Как гледате на тази опозиция?

         В.П.: По-скоро виждам две възможности за новата литература: провинцията и селото. Трябва да се търсят нови начини за осмисляне и описване на София, погледи, които да стигат отвъд представата за града от 90те години – като място на ширещи се несправедливост и нищета, през което обаче творецът се плъзга някак бързо, без желание за впускане  на дълбоко или излитане нагоре (за птичи поглед, да кажем). Алтернативните, фантастичните и хиперреалистичните картини също могат да казват истината за града. Същото се отнадя и за селото и провинцията. Това са огромни пространства, огромни възможности за писателя. И понеже това е правено и преди – разказите на Васил Попов, на Радичков, на Йордан Вълчев – не виждам защо да не се опитваме да го правим и сега. Така че въпросът не е да видиш опозицията или да вземеш страна в нея, а да не се ограничаваш.

Защо е избрано точно „Деконструкцията на Томас С.“ за заглавие и на сборника?

         В.П.: От една страна, защото се връзва със заглавията на повечето разкази, които са някак “технически” (присъстват думи като колонизация, инструментариум), от друга, защото исках да има препратка към заглавията на други странни книги – например “Трите стигми на Палмър Елдрич” на Филип К. Дик или дори “Обявяването на серия номер 49” на Томас Пинчън.

Какво смятате, че е бъдещето на книгата?

         В.П.: Не мога да кажа. Най-добрата съдба би била, ако стане част от един по-широк разговор за странното и фантастичното в българската литература.

Каква е истината за повестта накрая?

         В.П.: За мен повестта накрая е фантастична история за две раси, воювали в миналото, но почти забравили войната. Онези (чужденците, нечовеците), които живеят “горе”, са имали единствено бойното поле като източник на знание за хората. Раните по телата на убитите – единствената азбука от езика на хората. Това е светът на повестта. А историята вътре е история на един опит за справяне с травмата от загубата.

  

Имат ли какво да кажат днес младите автори и смятате ли, че техният глас трябва да бъде чуван повече?

         В.П.: О, да. Имат какво да кажат и то е доста интересно.

Правилно ли би било да се говори вече за поколение млади писатели?

         В.П.: Винаги има поколение млади писатели. Дали има определени нови течения или групи, не знам. В това отношение поредицата “Нова поезия и проза” на университетското издателство “Св. Климент Охридски”, под редакцията на Ани Илков, е истинско чудо, защото създаде едно чисто литературно място за новите автори. Място, в което е важна не толкова фигурата на автора, колкото гласът. Това е много важно и за това трябва да се говори.

В този ред на мисли, кои смятате, че са бащите на това поколение? Тези, които са оставили най-значима следа в областта на разказа и са оказали най-голямо влияние на младите писатели.

         В.П.: Всеки от новите писатели вероятно ще посочи различни влияния от българската литература. За мен това са разказите на Светослав Минков, Владимир Полянов, Йордан Радичков, Васил Попов.

"Под линия", 2016г.