Много неща могат да се кажат за Александър
Секулов, що се отнася до заниманията му с литература, като тук се има предвид
цялостното разбиране за литература – писане, процесите покрай книгоиздаването,
промотиране, критическа дейност и т.н. Той е силно свързан и много отдаден на
случващото се в тази област на културата, а и не само. Въобще с цялата си
дейност, Александър Секулов е сложил пръст върху пулсиращата вена на
българската литература и има ясна представа какво се случва. И опитът, който
има и продължава да трупа, му се отплаща в писането, в доусъвършенстването на
майсторлъка.
Почеркът
му, смея да твърдя, е разпознаваем и в „Скитникът и синовете“. Нещо, което личи
дори и през гланцираните страници на книгата. Но и няма как да се очаква нещо
друго, защото той е един от вече утвърдените имена в съвременната ни
литература. Писане, зад което се усеща вдъхновение и което вдъхновява. Писане,
което слага красивата премяна на българския език и напомня, че има и друго
освен опростения начин на изразяване, опитващ се да избяга от клишето, но сам
превърнал се в клише. Вижда се умение, увереност и сила, в работата с езика при
Александър Секулов. Но и сила, която в някои моменти става необуздана,
неконтролируема.
Неведнъж
е изтъквана добрата работа на Секулов с метафорите (при представяния на негови
книги и в критически прегледи). Впрочем, това е черта от писането на много
пловдивски автори. В „Скитникът и синовете“ това е един от козовете, които
насочват към този автор. Една наглед приключенска история е превърната в много
по-дълбок роман, който именно благодарение на метафорите, сравненията,
епитетите и екзотичните имена, го прави въздействащ, увлекателен и много важно
– запомнящ се. Но какво имах предвид като казах, че на места силата в писането
му изглежда необуздана. Лекотата, с която се играе с езика, ритъмът на четене,
който сам той диктува, бива спъван, така да се каже, от още някоя допълнителна
фраза, изречение или малък абзац, които леко забавят темпото, променят
нагласата, че аха в следващото изречение читателят ще разбере как се развива
случката, привлякла вниманието му. Така конкретната фраза, изречение или малък
абзац, могат да бъдат пропуснати, незапомнени, заради очакването. От една
страна е спънка, но може да се приеме и като допълнителен щрих, който да
удължи, макар и за кратко, очакването. В това отношение трябва да се признае,
че е положено старание вниманието на четящия да бъде задържано при края на
почти всяка глава от книгата. Завършекът им е в такъв момент, който провокира
започването на следващата. Може би само в началните има една по-спокойна
нагласа, за да може читателят да опипа почвата, да навлезе в историята.
Срещат
се различни опити (най-вече в интернет пространството) за определянето на това
какъв е този роман. Нещо, което смятам за абсолютно ненужно, тъй като отговорът
го дава самият роман – това е „история с деца“. От тук нататък вече за кого е
предназначен си остава напълно индивидуално решение.
Много
от героите в книгата са деца. Впрочем, всички са нечии деца, дори и превърнали
се вече в бащи. Отношенията баща-син, баща-дъщеря се проявяват в романа през
отношенията на капитан Йосѝф-Коста и капитан
Албано – Лиля. И от двете страни имаме бащи, които са избрали странстването,
скитането, вместо уседналия начин на живот, довел до разбиването на семейството
и „тегавите“ отношения с децата. Но независимо от това, имаме ясно изразен онзи
образ на бащата, който е готов на велики подвизи заради детето си. Лиля между
другото се явява и едно от малкото женски проявления на красотата сред иначе
момчешкия и мъжки свят. Тя въплъщава онези черти, които разлюляват мъжкото
самообладание. С нея е свързана и любовната линия в романа, където е замесен и
Николас – швейцарският възпитаник, който изживява запомнящи се за цял живот
емоции.
Всяко
от децата е много ярък образ, много ясно изразен и различим. Към това число
може да бъде добавено и кучето Майло, което стои на същото ниво в персонажната
система. На малко по-преден план все пак стои Алекс, заради активната роля,
която има по време на цялото действие, заедно с капитан Йосѝф.
Образите на никой от героите не са идеализирани и превъзнесени. Което води и до
друг основен такъв – този на Господ. Не е съвсем точно и пълно той (образът на
Господ) да бъде класифициран като „скитникът“ за историята. Със своите понякога
недодялани, неумели и несигурни действия, Господ прилича също на дете. Сякаш е
сред хората, за да се научи и да добие опит за нещо по-важно, нещо тепърва
предстоящо му – също като едно дете. Освен това, Той е и бащата на всички и
всички са негови синове, Той се притичва на помощ във важни моменти, както
правят бащите, макар и представящ се за скитник. Той е бащата, който стои леко
отчужден от децата си – също като двамата капитани. Така че образът на Господ в
този роман събира този на скитника, на сина и на бащата.
Повествованието
е един от интересните елементи на книгата. Разказването е в „Ние“ – форма, а
повествователите се заявяват като „дървояди“, които са част от процесите, протичащи
на кораба, те знаят за плъховете на борда на „БЪРБОЛЕТА“, за екипажа, за
случващото се с тях навсякъде, където идат. Повествованието не стои отделено от
читателите, държи те да са отдадени на процеса текст-четене-възприемане. Стреми
се да е изчерпателно и чрез обясненията опитва да създаде нагласата за
достоверност. В структурно отношение романът следва определена линия, която с
изключение на някои отклонения на разказвачите, не бива прекъсната до края.
Макар
и смятана като продължение на „Островът“, тази книга съвсем свободно плава под
собствени знамена. С пролога си, с плавното навлизане в историята, с много
точното (като място и момент от разказването) поднасяне на факти от живота на
героите, с ласкавото отношение към читателя – тази книга заслужава
индивидуалното си признание.
Ако
направим по-общ преглед на казаното дотук за „Скитникът и синовете“, ще видим,
че се говори за начин на писане на автора, за героите, за особеностите и т.н. –
все неща, засягащи книгата и свързани с нея и автора, а не някакви странични
проблеми и процеси, които са около нея. С други думи, разглеждат се литературни
особености. И си мисля, че не е нужен компасът на капитан Джак Спароу, за да
разберем, че тази книга и нейният автор са поели правилния курс.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар