петък, 1 юли 2016 г.

Под линия с Надежда Дерменджиева

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Надежда Дерменджиева, автор на сборника с разкази "Без упойка" (УИ "Св. Климент Охридски")

В част от останалите сборници от поредицата „Нова проза“ се виждат сходства чисто като постройка на разказите, като „схема“ и дори в тематично отношение. За мен книгата Ви е различна и са ограничени приликите с другите. Вие самата с какво смятате, че сте по-различна като писател, а и като човек?
         Н.Д.: Смятам, че разказите ми са кинематографични и много динамични. Структурата им е „кръгова“ – читателят стига до там, откъдето е започнал. Не харесвам дълги описания.
 
Несъмнено, писането представлява някакво отражение от вътрешния свят на пишещия. Правилно ли би било да се съди за Вас от текстовете в сборника и до каква степен те са отражение на вътрешния Ви свят?
         Н.Д.: Разказите ми са отражение на света, който ни заобикаля, а не вътрешния ми свят. Споделям някои от собствените си твърдения, но не всички.

Герои на много места обикновено носят името Надежда. Различните интерпретации биха били просто възможност да се даде отговор защо, един вид предположения. Най-точен би бил вашият отговор. Защо и как се е стигнало до това решение с името на героите?

         Н.Д.: ...

Нужно ли е според Вас един писател да е преживял нещата, за които пише, за да ги предаде възможно най-истински и въздействащи?
         Н.Д.: До някаква степен да. За да бъде един текст въздействащ обаче, е нужен най-вече талант. Както и въображение и вдъхновение.

До каква степен в този сборник има автобиографизъм?
         Н.Д.: ...

Най-силен момент в книгата за мен е този, който съм цитирал от страница 16. Съзнавам известната доза идиотизъм във въпроса, но все пак, как се пишат такива текстове?
         Н.Д.: След полунощ, с бутилка концентрат под ръка.

Желаете ли да постигнете нещо чрез този сборник? Да, щом е напечатан и издаден е ясно, че има своите заложени цели и послания, но мислите ли, че прочелите го ще се замислят или ще ги промени поне малко, или ще ги просветли за тази страна от действителността, или няма значение за Вас какво отражение ще им окаже?
         Н.Д.: Сборникът е написан със специална цел – да даде глас на хора, които го нямат.

Темата за любовта все повече започва да липсва в текстовете на младите и дебютиращите автори. Защо се получава така, ако въобще сте на същото мнение?
         Н.Д.: Защото младите и дебютиращи автори имат твърде много проблеми, с които да се справят и твърде малко време, за да изпитват и пишат за любов.

Книгите, които обръщат поглед към отделни отрязъци от българската история (било то Априлското въстание, някоя война, времето на социализма и прочие), като че ли се радват на по-голям читателски интерес (което също е доста относително понятие, обвързано и с маркетингови стратегии и т.н.). Книгите, обвързани със съвремието остават на по-заден план, като дори биват определяни за безнравствени. Защо според Вас се стига до такова положение?
         Н.Д.: Не споделям мнението ви, че положението е такова.

Имат ли какво да кажат днес младите и смятате ли, че техният глас трябва да бъде чуван повече?
         Н.Д.: Да х 2

Мъжете са показани в отрицателна светлина в книгата. Те ли са основната причина за все по-засилващата се деградация на обществото?
         Н.Д.: ...

Има ли правилен и „успешен“ изход за жените (съпруги или дъщери), попаднали в ситуации на домашно насилие или решението е отвръщане на жестокостта с нова жестокост или убийство?
         Н.Д.: За някои има, за други не. Случаите са твърде комплексни и твърде различни, за да се обобщи.

„По истински случай“ наистина ли е по истински случай? Каква е историята на този текст?
         Н.Д.: Да, по истински случай е.

Много от разказвачите в поредицата „Нова проза“ представят като събирателен център на много от чертите на обществото в текстовете си София, но се забелязва и едно обръщане към провинцията и по скоро селото. Как гледате на тази опозиция?
         Н.Д.: Като на необходимост.

Правилно ли би било да се говори вече за поколение млади писатели и какъв потенциал за бъдещето, смятате че притежава на фона на утвърдени вече такива в областта на разказа?

         Н.Д.: Абсолютно задължително е да се говори за поколение от млади писатели. Потенциалът е огромен – навлизане на нови за българската литература стилове и жанрове.


"Под линия", 2016г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар