Романът „Хълмът” на Димитър Кирков
е сплав от разнородни теми, идеи и мотиви. В него са вплетени
философско-екзистенциални проблеми за тайните на историята, за смисъла на
човешкото съществуване, за живота и смъртта.
Богатата палитра от картини и
внушения се представя на читателите чрез интересни и неочаквани
сюжетно-композиционни решения. Още в самото начало творбата изненадва с
есеистичен пролог,
който способства за „проумяване(то) на
идейно-художествения замисъл на романа” (Янев 2005), скрит във въпроса:
„запетая ли щяхме да бъдем единствено – кратък дъх между два периода, символ на
безвремие, на отдих за ума и словото; или само точка, завършваща нещо
продължително и важно…” (Кирков 2011: 19). Поставят се проблеми, свързани с
цикличността на времето и мястото на човека в историята, които се превръщат в
задвижваща сила на цялото романово действие. Преплитането на минало, настояще и
бъдеще изковава съдбите на героите, отключва конфликтите и води до прозрения,
отнасящи се до смисъла на битието. Търсенето на истината за съществуването
поставя въпроса за това, какво послание ще остави човек след себе си, каква
част от историята на Хълма ще бъде – мимолетен спомен или ярка следа от
миналото.
Идеята за времето като динамично и
бързотечащо е заложена още в повествователната форма на пролога – той е изтъкан
от детските спомени на Кирков за родния му Пловдив. Белетристът се връща в
миналото си, за да разкаже за духа и историята на мястото. Изпълнен с любов и
вълнение, той отделя специално внимание на детайлите, с почти фотографска памет
обрисува старите къщи, дворчетата, местата за игри, сякаш целия градски пейзаж
от миналото се е разположил на дланта му и неговата единствена задача е да го
представи на читателите си. Най-яркият образ, който се ражда от спомените, е
този на Хълма – величествен, монолитен и загадъчен. Подобно на исполин той е
заел своето кръстопътно място на Балканите и става безмълвен свидетел на
епохите, които идват и си отиват, но оставят следи по огромното му тяло. Хълмът
се превръща в пазител на радостите, надеждите, терзанията и болките на
обитателите си. Заемащ ключова позиция в случването на историята, той се оказва
лобно място за едни и люлка за други.
Прологът се открива с описание на
старите къщи, „накацали” по Хълма. Те са израз на разрухата, но и на
обновлението – „вехти и грохнали”, но „сринати и отново изградени”. Основите им
са положени върху останките на по-стари домове и храмове и това ги превръща в
една малка брънка от историята на Хълма. Те скоро също ще бъдат подложени на
унищожение от времето, но ще направят място за нови и така цикълът на
съществуване ще оформи вечността на битието. Животът на тези старинни сгради наподобява
човешкия, те се раждат като „млади, наперени селски момичета”, за да се
превърнат в „препатилистарици”, вкопчили се в спомените за отминалото. Чрез
изображението на техния път през годините Кирков изтъква силата на безвъзвратно
изтичащото време, прокарва се идеята, че всяка красота и величие ще бъдат само
спомен, станал част от „духа на историята”.
Тлението на къщите белетристът
свързва с липсата на „детска глъч, на човешки ядове и радости […]
мирисът на истински живот, на скромен обяд и пране, на дим от запалени сухи
буренаци, на прост тютюн и домашно варена мастика” (Кирков 2011: 10). На тяхно
място „бръмчат ресторантски хладилници”, долавят се ухания на „скъпи парфюми”, както и тежък мирис на
„изгорял бензин”. Хълмът е променен, но виновник няма, това е
естественият ход на събитията, и макар да изпитва в душата си носталгия, Кирков
ще намери сили да изрече: „Може би така е по-красиво…” (Кирков 2011: 11).
Писателят осъзнава, че поставянето на стъклен похлупак върху Хълма би довело до
неговата гибел. Опитът за вмешателство в историята прекъсва нишката,
свързващата епохите и осигуряваща връзката и приемствеността помежду им. Това е
и причината реставрираният външен вид на
старите къщи да засилва усещането за тяхното умиране. Всяка намеса в
естественото съществуване на домовете е ограбване на тяхната
идентичност, за единствен „майстор”, достоен да променя облика им, е определено
единствено времето.
Идеята
за цикличността на времето в пролога се допълва от решението на Кирков да
представи пред читателите облика на Хълма през различните годишни сезони. В
студените зимни месеци къщите, приличащи на черни вдовици, „оплакват старините
си”, животът сякаш ги е напуснал, за да се върне едва пролетта, когато свежи
растения избуяват между старинните зидове на постройките. Тогава Хълмът се
събужда от зимната летаргия, спомня си отминалата слава и издига гордо снага
пред палещите лъчи на слънцето. Всичко това се повтаря отново и отново, защото
така е устроен светът. За
живеещите на Хълма раждането и смъртта са естествена част от кръговрата на
екзистенцията. Умирането Кирков представя като нещо закономерно, то трябва да
настъпи, за да дойде другото, новото, което ще осигури продължителното
съществуване на елементите от историята. Смъртта не е неочаквана и драматична,
тя не носи горчивина и печал, напротив, обитателите на Хълма я приемат тихо и
примирено, защото тя е тяхна неизменна гостенка.
Другата
голяма тема, която вълнува Кирков, е тази за смешението на пловдивското
възвишение. За да пресъздаде многообразието, царящо по
неговата територия, белетристът дава детайлно описание на обитателите му. Те са
такива, каквито той ги е запазил в спомените от своето детство, не са им чужди
страхът, отмъщението, властолюбието, измъчвани са от несподелена любов и
усещане за безвъзвратно отминал живот. Някои от тях са коренни жители, а други
са доведени от неизвестните превратности на съдбата, за да оставят своето
послание по страниците на огромната каменна книга – Хълма. Разнообразието на
този самобитен свят се допълва и от смесването на различни религии. Обичаите и
традициите в тях се отличават едни от други, но стават повод за сближаване на
хората, защото любопитството, породено от другостта, е това, което скрепва
връзките на необикновената територия. Пространството на възвишението се
превръща в сцена, на която се срешат забележителни личности – татарски султан,
италианец, каменоделец, монахини от католически манастир. Всички те се приспособяват
към живота на пловдивското
възвишение и стават част от неговия фантастичен свят, където всеки е
добре дошъл да дочака отреденото му от съдбата.
Интригуваща част от пролога
представлява преданието за двете седалки, изсечени в скалите на Хълма, от които
Филип II
Македонски и Александър Велики са наблюдавали ученията на войските. То кара
белетриста да си зададе следните въпроси: „Дали кръвен ток го бе предавал и не
бе ли изтекла докрай оная кръв, която отвеждаше към древността? Или преданието
бе по-силно от изменчивите нрави, от преходните убеждения, от уязвимата кръв и
зърното му бе покълвало в чужди души и на чужди езици?” (Кирков 2011: 16).
Според Кирков зрънцето на преданието се е запазило чрез множеството хора,
присъединили се към кипежа на Хълма. То е станало част от културите им, приели
са го като екзотичен разказ от далечна земя, за да го пренесат във вековете
чрез своите „чужди езици”. Това е и причината идеята за цикличността да е
толкова важна за романа, тя не е само времева, а е свързана и с хората, които идват и си отиват, но
оставят или отнасят нещо със себе си.
За смешението допринася
кръстопътното разположение на Хълма, той се намира
„сред оная най-стара земя на стария континент”, „в центъра на Балканите”.
Разположението му в средата на най-древната земя, предопределя съдбата му на
свидетел на епохите. Хилядолетия наред той е пространство, на което си
взаимодействат различни идеи, мисли, вери и убеждения. Но колкото самобитни и
впечатляващи да са неговите обитатели, от душите им се чуват „еднакви вопли на
страдание”, защото животворната капка кръв от Хълма се просмуква в телата им и
ги приобщава към вечността. Тя унищожава
различията, омаловажава разстоянията на вековете, слива народностите, за да
достигне до човешката същност, която не се различава по своите блянове и
надежди, страсти и съблазни. Символи на смешението са заровените кости в
подземията на Хълма, които напомнят за уязвимостта и преходността на човешкия
живот.
Засилва се
усещането, че човешкият живот е мигновение от хилядолетното битие на Хълма – смешението
е довело до това. Преходността на съществуването превръща обитателите му във „временен
екипаж”. Хората се оказват частица от историята, сливат се с предходните
поколения и по нищо не се различават от следващите, защото времето заличава
личностите, имената и съдбите, за да изгради вечността.
Живеещите
ще оставят само ефимерна следа в историята на кръстопътното място. След тях
други хора ще стъпват по калдъръмените улици, ще изпитват радости и терзания,
подобни на техните, ще бъдат построени нови къщи, за които старите ще се превърнат
в основа, а единствен постоянен свидетел на вековете ще бъде Хълмът, разположил
огромното си тяло сред най-древната земя.
В пролога на романа на
Кирков представя случването на историята в едно капсулирано пространство, в
което основната фигура е тази на възвишението. Обитателите му са миг от
историята на света, но за да се проумее смисълът на битието е необходимо именно
вглеждане в този миг, Кирков доказва това с развитието на романа, проследявайки
множество човешки съдби, намерили своето място сред фантастичния живот на
Хълма.
БИБЛИОГРАФИЯ
Кирков
2011: Кирков, Д. Хълмът. // Кирков, Д. Лабиринт. Т. 1. София: „Захарий Стоянов”, с.
7-375.
Янев
2008: Янев, В. Романът „Хълмът” на Димитър Кирков. // Погледи към българската
поезия и проза. Електронно издателство LiterNet, 26.01.2009, <
http://liternet.bg/publish13/v_ianev/pogledi/d_kirkov.htm>
(10.03.15).
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар