„Тънка
е чертата, сине – рече ми сега дядо, - дето разделя чудотвореца от
шарлатанина.“ (Пенков, 2016)
Още в началото на
този литературно-критически преглед на романа трябва да кажа, че авторовата
бележка и епиграфът в началото на тази книга смятам за много важни за всеки,
който иска в по-голяма степен и по-точно да разбере написаното, да го
разтълкува, анализира или изучава. Споменавам това, защото именно в тази
авторова бележка са зададени насоките, създава се нагласата, с която да бъде
възприеман романът. Неслучайно е и в самото начало. Въздействието, което се
получава след изчитането на произведението обаче, води до забравяне на
разясненията от автора и епиграфа и могат да се получат някои заблуди.
„Щъркелите
и планината“ е роман за вътрешната трансформация на духа по пътя на собственото
преоткриване на човека. В такъв случай Аз-формата на повествованието е съвсем
подходящият избор. Етапите, в които се извършва тази трансформация, са седем –
колкото са и частите в тази книга. Така се стига до една позната за
литературата романова схема, при която в центъра стои един герой, който в
конкретния случай бива назоваван и определян като „американче“ и който минава
даден път до достигането на „философския камък“.
Но
това, казано по-общо. В конкретния случай читателят заварва героя на път за
родния край, за да разреши възникнали проблеми в американския му живот. Налице
е първият етап – завръщането у дома, към корените, към самото начало. В този
роман домът (селото) на героя, както и други местности, които се споменават и
описват, са измислица на автора. Наред с това, плод на авторовото въображение
са някои герои (най-вече капитан Коста, по думите на Пенков), както и
по-голямата част от приказките и легенди, сред които са тези за нестинарите и
за Лада и Атила.
Тук е мястото да се каже, че успоредно с историята на
„американчето“, авторът разгръща и тези за неговия дядо и за споменатите вече
Лада и Атила. И трите линии са обединени от няколко неща. Основното – това е
любовта. В даден момент от книгата се стига до едно развитие на събитията,
което кара четящия да си помисли, да допусне възможността, че това е роман за
три забранени любови, но всъщност любовта се явява друг етап, през който трябва
да се мине по пътя на пречистването. Изходът и на трите любовни линии не е
положителен. Но въпреки това, препятствията и конфликтите, през които преминава
главният герой, раждат нови прозрения. Трябва да се отбележи, че различните
разклонения от главната история, която се развива в съвремието, за разлика от
другите, не тежат и не натоварват четенето, тъй като привнасят един друг нюанс
на книгата, а някои архаизми, турцизми и чуждици, също обогатяват. Стилът, с
който ги е разказал авторът, увлича. Освен това, част от многото странични
историйки носят отговорите на миналото за въпросите на съвремието, разкриват
философията на предопределената обреченост на човека. Към това насочват и
думите на прадядото на „американчето“, който още докато е бил малък, му е
казал, че там, където той ще стигне, вече е бил. Опит, който и дядото му споделя
и учи със съветите и разказите за собственото си минало.
Дядото
е сред основните фигури в романа. С него може да се каже, че е свързан и друг
от етапите – този за родовата памет, за мъдростта, на която би трябвало да ни
учи миналото. Той е и носителя на онзи социалистически полъх от миналото, който
не подминава и тази съвременна книга, но за това ще стане дума впоследствие.
Елиф
е друг от важните образи в този роман. Тя е въплъщение на търсещия свободата
дух, вързан от предразсъдъците, суеверията и задръжките на нейния баща – имамът
на селото. В този неин образ се влюбва и главният герой. Тя му показва един
различен от неговия свят, една почти магична действителност, която удивлява
съзнанието и сетивата, кара го да превъзмогне себе си и да върши неща, които
иначе не би направил.
Двамата
заедно (дядото и Елиф) водят героя до ново решително прозрение, до нов етап –
този на пречистването чрез страданието. Единият го сторва с лъжите и тайните
си, другият – с любовта си.
В
тази книга се съдържат множество опозиции: на минало и настояще; на добро и
лошо; на правилно и грешно; на свободната воля и предразсъдъците на хората; на
приказното, легендарното и действителното; на истината и заблудата; на
българското и чуждото, изразяващо се под различни форми и така нататък. Авторът
създава свят, в който магичното да изглежда възможно, да се възприема от
читателя и после сам поставя под съмнение тази вероятност с думите „А може
би...“, които следват при подобни моменти от повествованието. Фикционалното е
обяснено с рационалното и обикновеното. Фантазията и въображението са поставени
под въпрос от разума. Така обладаването на момичета и жени от свети Коста бива
сведено и обяснено от дядото като преструване, търсещо вниманието на околните,
невероятни сцени и провидения се оказват резултат от алкохол, марихуана или
болест, нестинарската треска – пренесен вирус отпреди много години, а
тайнственият нестинарски ритуал с ходене по жаравата – просто туристическа
атракция или само привидно изглеждащо невероятно явление, използващо нуждата на
хората да вярват в нещо възвишено. Това обаче не значи, че се обезценяват
вярванията, тъкмо обратното. Това е просто частта от пътя, в която границата
между реалното и измисленото е заличена и остават единствено личните вярвания и
убеждения.
Дотук
обаче не стана дума за заглавието и мястото (ролята) на щъркелите и на
планината в тази книга. Според една от легендите, щом умрели, нестинарите се
превръщали в черни щъркели, а после пак се раждали и се образувал един повтарящ
се процес. След като пострадва при събарянето на къщи в селото, един щъркел
бива отгледан от „американчето“ и дядо му. Този щъркел се превръща в
непрестанен свидетел и обитател в къщата им, след като крилото му зараства
накриво. Той сякаш бди и съди техните действия и неслучайно го наричат свети
Коста. Щъркелите са представени като земни ангели, като свещени същества, които
дядото опитва да защити. Те са останали последните обитатели на изоставената
българска махала в селото и също като главния герой и неговия дядо, рано или
късно те винаги се връщат там, където е гнездото. Планината пък, както е и във
вълшебните произведения, е мястото, където могат да се случат невероятни неща,
където момчето става мъж. В планината се пази всичката онази мъдрост на
времето. Тя е сякаш връзката ни със земното, с живота, но и пътя към
пречистването.
Още
от първата му книга (сборникът „На изток от Запада“) си пролича, че Мирослав
Пенков е добър писател, макар и творящ далеч от пределите на родината. Сега с
„Щъркелите и планината“ показва същото, но като че ли не успява да надскочи
онази граница, която сам си поставя със сборника с разкази. Нивото сякаш се
запазва и в много аспекти написаното в романа се повтаря: връзката и
отношенията между дядото и неговия внук; ефектът от социализма върху действията
на хората; ефектът от прехода, неговото влияние; фолклорно митологичните
мотиви; срещата на Запада с българското, с балканското дори; забранената любов,
заради предразсъдъците на обществото; образът на Елиф и прочие. Запазва се и
онази дълбочина на написаното, която имаха и разказите и която е показателна за
умението на автора да създава произведения, които да провокират въображението и
мисълта на читателя. Все пак той е преподавател по творческо писане и сигурно е
наясно с формулите за печелене на читателското внимание. Творческият му път
започна с разкази и продължи с един немалък роман, чието издание за българските
стандарти може да се приеме като луксозно и доста красиво, така че е любопитно
да се проследи какво предстои от Мирослав Пенков.
БИБЛИОГРАФИЯ
Пенков
2016
: Пенков, М. Щъркелите и планината.
София : Издателство „Сиела“
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар