Наскоро излезе втората Ви книга – романът „Другият
сън“. Как протече самият процес и от къде въобще тръгна този роман?
В.П.: Романът се появи след като започнах да пиша
повест, която в моите представи беше втората в нещо като трилогия. Исках тя да
е връзката, преходът от едно произведение към друго (и двете също повести), но
в процеса на писане видях, че пространството за историята е по-голямо и
повестта няма да е достатъчно широка рамка. Виждах това произведение като
коридор без начало и без край и този образ ми помогна да структурирам всичко в
романа – от разказаното до буквално показаното (предаване на пряка реч,
избягване на нови редове, отделни абзаци).
Смятате ли, че сега, след като и други, участвали
в поредицата „Нова поезия и проза“ заедно с Вас, издадоха по още една книга,
поколението ви (приемайки не само авторите от поредицата като такова) ще
изпъкне малко повече на фона на масовото издаване, защото след дебютните ви
книги, то като че ли не успя да заяви присъствието си достатъчно категорично,
било то заради издателството, разпространението или други подобни причини?
В.П.: Да, и вярвам, че това ще се случи.
Изпъкването и формирането на поколение с разпознаваем глас е бавен процес,
особено когато този глас не е естетически хомогенен – ние имаме различни подходи
и интереси, но мисля, че успяваме да превърнем тези различия в една
функционираща литературна екосистема. За това помагат не само следващите книги
на всеки от нас, но и събития, като организираните от Стоян Ненов четения
“Новото е странно”, които събират все повече автори.
„Другият сън“ продължава фантастичната линия от
дебютния Ви сборник с разкази („Деконструкцията на Томас С.“). Дълбочината на
идеите в романа обаче води до определянето му като психологически такъв, както
впрочем пише и на гърба на книгата. Предварително ли беше замислен този
психологизъм или е нещо, което се получи впоследствие?
В.П.: Беше предварително замислен дотолкова,
доколкото исках да представя един психологически процес – на откъсващото се от
познатото и сигурното съзнание, - като класическо фантастично приключение.
Класическо, в онази предмодерна жанрова традиция, в която са текстове като
“Истинска история” на Лукиан. Освен това психологическото винаги ми е било
интересно като възможност за писателя да предаде дадени състояния, не толкова
като възможност за анализ или обяснение. Даже понякога си мисля, че самата
наука психология трябва да се занимава повече със смута и объркването, които
поражда неспособността ни да си обясним някои човешки постъпки или някои
територии от човешката природа, и да подходи към тези смут и объркване с
някакво нетипично за науката смирение и съзерцание.
Доколко, според Вас, технологиите са взели контрол
над живота и ежедневието ни?
В.П.: До известна степен. Или поне така ми се иска
да мисля. Обаче лекотата, с която ние, като човешки същества, оставяме контрола
в “ръцете” на технологиите, е огромна. Това е разбираемо, защото ежедневието ни
е все по-невъзможно извън технологичното, но все пак е страшно.
Светът се променя с изключително бързи темпове.
Води ли ни това по-бързо към нов свят, ако приемем драстичните промени в
начина, по който живеем, като база за сравнение между преди и сега?
В.П.: Мисля, че да. И понякога нямаме време да
реагираме и да осмислим, вече просто сме в този нов свят. Но ако всеки скок в
технологиите създава нов свят, а с това и илюзията за откриване и движение към
нови светове, и тези технологии се развиват основно в посока улесняване на
ежедневието и работата, едва ли ще стигнем кой знае колко далече в класическия,
романтичен за фантастиката смисъл. Ще останем в люлката на Циолковски. Което
може и да не е толкова лошо, ако се научим да виждаме света и планетата отвъд
реалността, създадена от технологиите.
Героят на романа попада в друга реалност, където
няма познати и близки от истинската му такава. Това олицетворение на отделния
човек в съвремието ни ли е, т.е. всеки днес се е затворил в собствения си свят
и все повече губим човешката си същност, все повече се отчуждаваме?
В.П.: Вероятно да. Исках другият свят в книгата да
е много неща и да може да функционира както като алегория на нещо в нашата
реалност, така и като изцяло чужд, фантастичен свят. Да е едновременно сън
(нещо, идващо от нас), но и свят (нещо, много по-голямо от нас и независещо от
нас).
Защо е нужно на човек непрестанно да търси, да
намира и да се движи? Това ли е животоподдържащата ни система?
В.П.: Не знам дали може да е рецепта,
но движението и търсенето, предизвикани от любопитство и съхранена способност
за удивление и виждане на чудото ми се струват животоподдържащи. Със сигурност
са жизненоважни за фантастичния роман.
Защо именно това заглавие е избрано?
В.П.: Заглавието дължа на Светлозар
Желев. Той го “видя” и така и за мен стана още по-ясна наличната вече в текста
игра между сън, свят, живот, смърт. В самото начало историята се казваше просто
“Планета”. След това стана “Тишината”. Премина през още няколко заглавия, но се
спря с това.
Графичното оформление на диалозите е по-различно.
Някои изречения пък продължават по една страница, дори повече. Това е така,
защото книгата е представена през мислите на героя ли или причината е друга?
В.П.: Гласът, разказващ романа, е поток
от съзнание, поток от информация даже и затова ми се видя най-логично текстът
да отразява това. Класическият диалог предполага друга организация на разказа –
сцени, които идват след внимателно обмисляне от страна на главния герой как да
разкаже дадена случка, а внимателното обмисляне изисква време, мислене. Героят
на “Другият сън” може и да разполага с време и да мисли много, но е повече от
всичко объркан и разказът му се излива - от него, но и някак въпреки него.
Въображението на читателите ли е основната Ви цел
в писането?
В.П.: Ако читателското въображение намери нещо в текстовете ми и
влезе в диалог с тях, това би значело успех за мен. Като под диалог не разбирам
толкова реакция от типа на “И аз мисля точно така”, ами повече “Това тук ме
накара да се замисля за нещо мое си.”
Снимка: shadowdance.info
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар