Автор: Елена Грозданова
Жури
Журито
и начините на съставяне на жури са един от основните акценти при разглеждането
на литературните конкурси. Сред проучените литературни награди се наблюдават
няколко практики при подбора и състава на журито:
·
Постоянно жури от авторитети в
определена област
На
тази процедура залагат при подбора на журито на НЛН „Милош Зяпков“, на Националния
литературен конкурс за нов български роман „Развитие“, на
наградите
„Рашко Сугарев“, „Светлоструй“, „Хеликон“ и при наградата на Портал „Култура“. От този установен ред на състав на журито
следва трайност и отговорност при номинациите и избора на отличените. Като
отрицателна черта може да се изтъкне търсенето и налагането на един определен
стил на писане, липсата на възможност автор с различен маниер от установения
през годините да бъде оценен от жури, което дълго време работи заедно и познава
вътрешните си предпочитания.
·
Участие на предишен лауреат като член на
жури
Това
действие е често срещано при подбора на журито. Наблюдаваме го при редица
награди: „Златен ланец“ (лауреатът от 2000 г. Калин Донков е член на журито
през 2001 г.; Стефан Цанев печели наградата през 2004 г. и е в журито през 2005
г.), „Хеликон“ ( през 2002 г. лауреат е Алек Попов, а през 2003 г. той е член
на журито; Деян Енев е лауреатът за 2004 г., а през 2006 г. е член на журито) и
др.
·
Жури с академичен характер
Голяма част от журитата са изградени
от преподаватели в университети или учени от БАН. Това не е случайно.
Авторитетът на журито следва да е безспорен, а университетските преподаватели
са гарант за това. Един преглед на членовете на журитата ни разкрива имената на
проф. д-р Радослав Радев, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“,
Светлозар Игов, работил в СУ, в Института
за литература при БАН, днес - в Пловдивския университет; Йордан Ефтимов,
преподавател в СУ и НБУ, Кирил Топалов - професор по българска литература в СУ
и НАТФИЗ, Амелия Личева – преподавател по Теория на литературата в СУ, проф.
Валери Стефанов – преподавател във факултета Славянски филологии в Софийския
университет; проф. дфн Милена Кирова – преподавател в СУ; проф.д-р Мирослав
Дачев – преподавател по литература НБУ; доц. д-р Борис Минков – представител на Института по литература към
БАН, днес преподавател в НАТФИЗ; проф. Михаил Неделчев – преподавател по
литература в НБУ – София; проф. Ивайло
Знеполски – преподавател във ВИТИЗ и СУ; доц. Бойко Пенчев - от Факултета по
славянски филологии към Софийски университет „Св. Климент Охридски“; проф. дин
Владимир Мигев – учен от БАН; проф. Боян Биолчев - ректор на Софийския университет
в периода 1999 – 2007; д-р Младен Влашки – преподавател в ПУ; доц. дфн Пламен
Дойнов – преподавател в НБУ; проф. дфн Клео Протохристова – преподавател в ПУ;
проф. Миглена Николчина; проф. Калин Янакиев – преподавател в СУ и др.
Тенденцията
да се търсят академични имена за членове на журито може да се проследи през
целия разглеждан период. Авторитетът на журито често пъти се пренася върху
самата награда и я прави желана и интересна за обществеността.
·
Изключението
Наградата
„Дъбът на Пенчо“ не се вписва в обичайните категоризации. Тя се връчва от един човек - проф.
Светлозар Игов, без съобразяване с конюнктури, без извънлитературни съображения
и лични взаимоотношения с лауреатите.
Несъмнено
ролята на журито при всяка награда е огромна. Затова и журито като агент на литературното поле „конкурси и награди“е
най-проблематично. Проследяването на тенденциите в избора на жури и
присъствието на определени имена в редовете му предизвиква редици въпроси.
Постоянното пребиваване като членове на комисията на определени хора носи
известна опасност от консервативност при разглеждане на кандидатурите, поради
изградена през годините визия за обобщената физиономия на допустимите лауреати.
Разсъжденията
върху практиката, предишни лауреати да се включват като жури в следващи издания
на наградата, също пораждат питане. Авторите имат установен стил и жанрова
принадлежност и едно отклонение от тематичната близост носи риск от възможно
ощетяване на стойностни, но стилово различни от тези на бившите лауреати
творби.
Извънлитературните
доводи при избора на отличена творба или автор са възможно най-щекотливата
тема, когато става въпрос за избора на лауреат. Скандалите, с които се
асоциират редица награди, обикновено са свързани точно с практики на непотизъм.
Какъв
е оптималният метод за съставяне на жури? Многобройното жури с различни вкусове
и сфери на компетенции също води до заплаха да се стигне до взаимна отстъпка
при избора на творба, която да е най-близо до възприятията за естетика на
членовете, но да не е задължително с най-добри художествени качества (Трендафилов,
2008) .
Трудността на отговора е обосновен от комплексността на въпроса. Разгледаните
практики установяват проблемите, а
най-благоприятният вариант на състав и мандат на журито трябва да се търси като
съвкупност от най-добрите черти на всяко едно от тези приложения. Многобройно
жури, сменящо се на една или две години и съставено от представители на
различни културни области, е една удобна комбинация, която би донесла авторитет
и сигурност у обществеността, че решението на журито не е предначертано.
Финансиране
В
България финансовото измерение на
наградите е символично. Изключение прави наградата за роман на годината на Фонд
„13 века България“ с парична стойност 11 000 лв. и наградата за поезия с
патрон Иван Николов в размер на 10 000 лв. И ако тези суми се отличават на
фона на останалите парични награди (там, където ги има изобщо), то възниква
въпросът достатъчно ли са тези пари, за да осигурят на своя притежател поне
една спокойна творческа година, лишена от финансова нестабилност и разсейване
на съзидателната енергия. Един поглед върху биографията на съвременните български
автори, имали честта да бъдат отличени с литературна награда, отговаря на този
въпрос. Става ясно, че никой от тях не разчита на хонорарите за писателския си
труд като на основен доход. Професия писател в България не се среща, не и в
онзи чист вид, който би трябвало да осигурява на талантливия творец сигурност и
спокойна работна среда. Писателите са адвокати (Васил Георгиев), лекари (Людмил
Станев), редактори (Емил Андреев, Алек Попов и др.). А на страстта си към
писането могат да се отдават през свободното си време.
Прави
впечатление, че финансовата награда не е от първостепенно значение за авторите,
които заявяват желанието си да вземат участие в определен конкурс. Дори за
конкурси без осигурена парична награда има голям интерес. Този факт потвърждава
важната роля на наградите в литературната система.
Медийно отразяване
При
медийното отразяване на литературните награди в България липсва каквато и да е
системност. Това пречи на архивирането и на изграждането на памет. Липсата на
поддържан и актуализиран сайт на наградата, където всеки заинтересован да може
да се запознае с регламента, членовете на журито и номинираните автори и книги,
е още един отрицателен пример за това как един конкурс губи своята легитимност
и изпада в маргинализация. Всеки път, когато един конкурс се оповести публично,
той става отворен за дискусии, което му осигурява легитимност. Една добре
проведена PR
кампания,
обявяването на мотивите на журито за избора на номинирани и отличени гарантира
положително публично възприятие.
Нередовното
и оскъдно медийно отразяване се е превърнало в традиция с отрицателен знак в
българската ситуация около процесите на обявяване и връчване на наградите. Изключение
правят специализираните вестници „Култура“, „Литературен вестник“ и „Словото
днес“, които публикуват обяви за
литературните конкурси и отразяват резултатите от тях.
Като
пример за отсъствие в медийното пространство могат да се дадат голяма част от
наградите – като се започне от регионалните (напр. Националната литературна
награда „Тодор Влайков“, Национален конкурс Атанас Липчев и др.) и специалните
(Наградата „Блага Димитрова“), и се стигне до националните (Национален конкурс
„Николай Хайтов“ и др.). Например и до
днес не може да се състави цялостен пълен облик на националната награда „Христо
Г. Данов“ по вина на организаторите, които нито дават възможност на
обществеността да се запознае с членовете на журито и мотивите за номиниране и награждаване,
нито предоставят достъп до тази публично достъпна информация при официално
запитване.
Положителен
пример за добро медийно отразяване е несъществуващата вече награда „ВИК“,
наградата „Хеликон“ и тази на Фонд „13 века България“ за роман на годината.
Притеснителна
наклонност е пренебрегването на литературните новини в медийното пространство.
Телевизионни предавания за книги по националната телевизия се появяват и
изчезват. В продължение на девет години (от 1992 до 2001 г.), литературната
програма „Книжна борса” на Милка Русева, преименувана впоследствие в „Салон на
книгата”, всяка седмица предоставя на зрителите информация за литературните
събития у нас и по света. От 1992 до 1994 г. продължава и предаването
„Литературен форум” на Атанас Свиленов. През 2006 г. се появява „Библиотеката”
с автор и водещ Георги Тенев и последващото „Денят започва в библиотеката” с
Андрей Захариев. „Библиотеката“ продължава своето съществуване и до днес като
форум за литература и книжна култура. В предаването се извършва както преглед
на новите заглавия на пазара, така и представянето на актуалните литературни
събития, включително и конкурси и награди. Коментарно студио дава възможност на
агентите на литературното поле да проведат диалог и да представят пейзажа на
литературния живот в България. Водещи са Георги Ангелов и Андрей Захариев.
„Пет
по Рихтер“ на ТВ 7 е поредният пример за предаване за култура, което има
сравнително кратък живот. През 2010 г. е последното му излъчване.
Беднотата
на предавания за литература по националните телевизии е показател за липсата на
интерес както на медиите, така и на зрителите. Ориентирани към широката
аудитория, средствата за масова комуникация бързо се насочват към онези новини,
които представляват най-голям интерес за обществеността. Дефицитът на литературни
предавания е израз на липсата на необходимост от такива. Четящите хора в
България не могат да разчитат на електронните медии като медиатор в
литературното поле.
Подобна
е ситуацията в печатните медии. Страниците, посветени на книги и литературни
събития непрекъснато се редуцират, за да стигнат до една колона, или по-лошо –
да изчезнат напълно.
Българското
национално радио се отличава сред останалите масмедии. Както в националните,
така и в регионалните си програми то предлага предавания за литература и книги.
ПРЕГЕ е едночасово, ежеседмично образователно предаване за книги на Радио
Пловдив, което информира за процесите на българския книжен пазар. Стремежът на
предаването и неговия водещ Младен Влашки е да формира определен висок вкус към
четивото, да провокира публиката към четене. Слушателите имат възможността да
се запознаят с анотации и рецензии на различни заглавия, като се акцентира
върху пловдивската литература, без да се подминават и произведенията както от
националния литературен процес, така и на световния. Подобни предавания са
„Морска гара“ на Радио Варна с автор и водещ Людмил Станев и „Страници” на Радио Благоевград с водещ Валентин Дишев. В продължение на три
години (от 2005 до 2008 г.) радиопрограма „Хоризонт“ излъчва Студио „Хеликон“ с
водещ Йордан Ефтимов. До днес обаче продължава да се излъчва по програма Христо
Ботев предаването „АРТефир“ с автор и водещ Силвия Чолева. Отделни литературни
блокове има и по радио „Бинар“. Всъщност като водещ обществен радио-оператор в
България БНР все пак осигурява медийно пространство за качествена, а не за
комерсиална литература, но и в неговите програми като цяло няма ясна визия за
институционална подкрепа на определен(и) национален литературен конкурс(и).
Наистина
в днешната силно медиализирана културна среда появата на книжния продукт в
медиите може да помогне за неговото разпространение, особено ако е носител на
литературна награда и на това се набляга. Практически обаче медийното
отразяване на литературни събития е почти винаги инцидентен акт без трайно
последствие за автора и неговата книга. А постоянна обвързаност на силна
електронна медия с определен конкурс у нас (както е споменатата по-горе награда
на гр. Майнц или ангажимента на Австрийската национална телевизия към
международния конкурс „Бахман“) липсва.
Инсценировка на
връчването
Връчването
на наградата е интеракция между автори и институции. Учредителите на наградата
инициират връчването й и носят отговорност за организирането на церемониала. Реален
адресат е заинтересуваната публика. Твърде често тя попада в медийно затъмнение
и единствената й възможност да стане свидетел на награждаването, е да присъства
на церемонията.
Положителен
пример за инсценировка на връчването е видимостта и физическото присъствие.
Предварително подготвена и широко оповестена церемония по награждаването, с
присъствие на номинирани и наградени, бивши лауреати, личности от областта на
културата, журналисти, мотивиране на журито за избора на отличената творба, реч
на лауреата – това са факторите за една отлично организирана церемония,
удовлетворяваща всички агенти на литературното поле. Наградата „Хеликон“ се
отличава точно с добре организирана инсценировка на връчването. При наградата
„Вик“ нещата са стояли по подобен начин. Въпреки че съществуването й вече е в
историята, церемониите по връчването й са отлично организирани и правят
впечатление с тържествеността си.
Негативните
елементи при връчването на най-голямата национална награда „Христо Г. Данов“ (в
други страни биха я нарекли „държавна награда“) са няколко. Понеже по статут тя
се връчва в Пловдив, най-често болшинството от номинираните автори отсъстват.
(Подобно е и положението в София, когато номинираните автори са от други
градове.) Самата инсценировка е бедна и „суха“ откъм имена и събития (примерно
в деня на връчването журито да даде пресконференция за своите мотиви, или на
церемонията да присъства с участие притегателна фигура от шоу-бизнеса) – дори
министърът на културата и кметът на Пловдив изпращат предимно свои заместници.
Отразяването се изчерпва с информация за наградените в отделни категории, която
се разпространява в една и съща форма от множество медии. Благодарствените думи
са импровизирани и кратки.
Редом
с литературните четения, представянията на книги, литературните фестивали и
предавания, премиерите на книги, връчването на наградите е част от
инсценировките на литературното предприятие като цяло. При подобни ритуални
инсценировки една запомняща се реч на лауреат може да се превърне в събитие, в
което ясно личи отношението на наградения не само към престижа на самата
награда, но и към целия литературен процес в България.
Символният
капитал на наградите
Наградите
са престиж, признание, повод да се чете
повече, начин да се привлече общественото внимание към литературата, да се
говори повече за автори и книги. Те са средище за селекция и утвърждаване на
съвременните литературни стойности, притежават функцията на посредник между наличните художествени ценности и
читателската аудитория. Това е идеалният образ на литературните награди. Надмогването
на субективния избор и натиска на бързопреходните моди и пазарни конюнктури
обаче не винаги е успешно. Разглеждайки наградите като символен капитал, трябва
да приемем, че те влияят върху литературния процес в България. Но
засега остават предимно желано пространство за авторите (отчасти и за издателите) поради вписването на успешния резултат
(номинация и награда) в творческите биографии,
което би трябвало да откроява
професионализма и постиженията на даден автор. Като пример за успешно
осъществен механизъм „как работи символният капитал“ бихме могли да дадем появата
на Захари Карабашлиев в конкурса на БНТ „Голямото четене“ за любими книги на
българите (в него парични измерения няма), при това с дебютен роман. Поради
силната медийна подкрепа авторът стана отведнъж видим в литературното поле,
след това с вече „добре огласения роман“ и един сборник разкази спечели две
национални литературни награди и всичко това (случило се през 2008 и 2009 г) го накара да се завърне от САЩ и днес да е главен
редактор на издателство „Сиела“.
На
това място не е излишно да отбележим, че една награда може да бъде едновременно
и полезна, и опасна за писателя. Полезна като признание, поощрение за труда му, които водят до промяна
на социален статут. Но и опасна - когато се превърне в самоцел при създаването
на художествения текст – примерно включване на християнски мотиви, тематики и
т.н., за да може творбата да участва в конкурс с подобна насоченост.
Отговорът
на въпроса за идеята, която стои зад учредяването на литературните награди изисква съсредоточаване
на вниманието върху няколко фактора, които се оказват ключови и за, ако можем
така да го наречем, достойнството на наградите.
На
първо място от водещо значение е името на наградата. Функционирането на
наградите е директно обвързано с тяхното назоваване. Ясното послание личи още
при формулировката на наградата, която задава критериите, определящи нейното
връчване. Не е необходимо да се гадае за какво ще се връчва наградата „Кръстан
Дянков“, когато името на патрона има славата на един от големите преводачи от
английски език. За всеки, който е чел творбите на Милош Зяпков или на Райко
Алексиев, или на Атанас Липчев, е ясно, че наградата, носеща съответното име, е за творби, близки в своята
характеристика до жанровете, стилистиките, посланията в творчеството на
патрона.
Леко
недоумение предизвиква името на наградата „ВИК“. При разгадаване на смисъла на
наименованието (което шеговито бе свързано с „Вода и канал“), тук може да
помогне обръщането към биографията на личността, дала име на
наградата. За онези, които са запознати със статута на наградата и с личността на
Едуард Вик, нещата не стоят никак сложно.. Като учредител и човек, финансиращ
конкурса, г-н Вик намира за оригинална идеята да кръсти наградата на себе си,
още повече, отчитайки съвпадението на фамилията му с лексикалното значение на
думата „вик“ на български. Това негово решение предизвиква обаче и редица
негативни коментари сред литературната общественост, възникват въпросите има ли
българската литература нужда от „викове“ за помощ и как точно Едуард Вик ще
стане неин спасител.
Пример
за интересен подход при избор на име е „Дъбът на Пенчо“. Това наименование
провокира любопитство, което бива задоволено, когато стане ясно кое е мястото
на връчване на наградата и с какво този топос (възпят от Пенчо Славейков“ в
„Псалом на поета“, всъщност част от градината на сем. Славейкови, в която често
се събира кръгът „Мисъл“) е свързан с българската литература. В игрово наименование
учредителят проф. Светлозар Игов влага поне няколко смислови пласта.
На
второ място стои въпросът, как се връчват наградите, доколко това се прави справедливо
и заслужено (тоест в рамките на статута). През 2010 г. писателите Кольо
Георгиев и Димитър Томов си поделят Националната литературна награда на името
на Йордан Йовков въпреки решението на Общинския съвет в Добрич призът да не се
присъжда. СБП и Съюза на независимите писатели в България похищават наградата и
провеждат церемонията по награждаването в столицата - в НДК. Паралелно в
драматичен театър „Йордан Йовков“ в Добрич кметът на града Детелина Николова
връчва Йовковата награда на проф. Светлозар Игов за научната му работа и
популяризирането на Йовковото наследство. Церемонията съвпада със 130-та
годишнина от рождението на певеца на Добруджа. На тържеството присъства и
внукът на Йовков - Боян Попов. Възниква въпросът коя е официалната, легитимната
награда. Общинските съветници на Добрич отхвърлят предложението на журито
наградата да бъде поделена между двама автори. Тяхното решение е мотивирано със
статута на наградата. Дали писателски лобита на различни творчески съюзи, или
противоречия от друг характер водят до разцепването на наградата, е без
значение, щом за една литературна награда се допускат извънлитературни намеси.
След случая от 2010 г. с наградата „Йордан Йовков“, учредителят - община Добрич, променя статута, за да се
избягват подобни възможности, в битка на лобисти за един или друг автор
наградата да изгуби своята легитимност. В случая не става толкова въпрос за
крупно финансово покритие (тогава премията е била 1 000.00 лв), колкото до
престижността на патрона на наградата.
Ако
приемем по презумпция, че българският читател възприема книгите, наградени с
каквато и да е награда, за добри, то е от изключителна важност литературните
конкурси да имат точно такава функция – да подбират, да анализират и да
предлагат на вниманието на читателите най-доброто и в същото време най-близкото
като звучене и идеи до замисъла на наградата.
В
България все още липсва награда, която да е натрупала такъв символен капитал,
че получаването й и цялостната процедура по номиниране, пи ар кампания около
номинациите и избора, да означава автоматично и гарантирано утвърждаване на
съответния писател или литературна творба (както е това при награда, „Гонкур“
например). Озадачаващо е, че и самите издателства на отличените книги не правят
необходимото за увеличаване на тиража. Истинският ефект от наградите се
получава, когато издатели и книгоразпространители работят заедно, за да
изпълнят с респект и наградата, и наградения. Наградената книга заслужава около
нея да се „вдигне шум“, да получи централно място в книжарниците, да се организират
литературни четения и срещи с читатели.
И
все пак литературните награди създават една по-благоприятна среда за развитие
на българската литература.
Скандалите,
съпровождащи литературните награди, са израз на отсъствие на литературна
политика у нас. Българската литература е малка, тиражите – ниски. Липсват
механизми, които да осигуряват професионализиране на писателството. Всички
изброени дотук проблеми на литературните награди водят до избухване на
множество скандали върху полето на осъществяването им.
Ако
за скандал се приеме всяко разногласие в литературните конкурси, то всяка
награда може да бъде окачествена като белязана от скандал. За литературата като
човешко дело е неизбежен обаче и един
порок, който е чисто човешки и като такъв се промъква и в най-хуманитарните пространства
– завистта. В ерата на глобализма не може да остане незабелязана неприязънта,
която изпитват един към друг някои от големите имена на съвременната българска
литература. Поводът за последен подобен скандал бяха наградите на „Перото“ през
2016г. Най-вече читателите с фейсбук практики се оказват въвлечени в една лична
вражда и волю, неволю са принудени да взимат страна. А когато неестетическите
мотиви стават водещи при изграждането на литературни предпочитания, лошите
практики се разпространяват в цялата система.
Огромен
скандал през летните месеци на 2016 г. се разиграва и в една от трибуните на
българската книга и литературен живот - „Литературен вестник“. В ожесточена
битка се хвърлят „млади“ срещу „стари“ (Сугарев, 2016) . Изсипват се обвинения,
последвани от няколко отворени писма. (Личева, 2016) Гледните точки са две, противоположни и
крайни, също като неделикатните оскърбления, които са написани на иначе висок
художествен език. Читателят се озовава в един вид реалити, в нещо като „семейни
войни“ и неизбежно се изправя пред въпроси от рода: как един вестник, който
трябва да функционира като поле за дебат, се превръща в инструмент за власт в
литературата, в апарат за кариери.
2016 г. бележи със
скандал и Годишните награди на СБП. Определеният за носител на наградата
„Георги Братанов“ поет Николай Милчев на официалната церемония в изложбената
зала „Средец“ на Министерство на културата на 23 май публично отказва да приеме
отличието. Отказът си мотивира с притесненията си, че „от десетилетия наред тези отличия, а и нароилите се дузина национални
награди се присъждат и по извънлитературни съображения. Не е тайна, че
запознати с кухнята на тези процедури могат безпогрешно да се ориентират кой ще
бъде победителят далече преди обявяването на наградата. В разделената ни и
фрагментирана национална литература има и абонирани автори, и такива, за които
никой не се сеща. Или по-точно – е удобно никой да не се сеща...
наградите на името на талантливи и отишли си от живота
писатели трябва да са специални награди – да са свързани с техните търсения, с
техния почерк и стил, да продължават тенденциите, заложени в техните творби.
Тъжно е да се констатира, че това се случва все по-рядко или изобщо не се
случва. Нека е ясно, че така читателите се разколебават, съмняват се в
обективността на критериите и в крайна сметка се отдалечават от словото.
Точно затова аз не мога да приема наградата на името на Георги
Братанов. Познавам, обичам и ценя творчеството на Братанов, бяхме добри познати
с него и съм убеден, че сред стихосбирките от миналата година има по-подходящи
от моята за това отличие.
Надявам се това мое решение да не засегне никого – то е само знак,
че трябва да се взираме по-добре в литературата, да обичаме повече словото и да
му служим по-добре“ (Милчев, 2016) .
Тези няколко примера от текущата литературна година ясно
демонстрират достигането на равнище на непоносимост върху литературното поле в
България спрямо някои практики, свързани с конкурсното начало и връчването на
награди. И насочват към необходимостта от осмисляне (в процесуален смисъл то
задължително минава през дебат) на практиките в днешния литературен процес – не
само при отличаване на автори и книги. Защото скандалите могат да бъдат
разглеждани като белези на криза, без сами те да показват пътища за излизането
от нея. Ако разбираме литературната система, като процес, в който са ангажирани
училище, университет, БАН и други държавни институции с не толкова
голяма автономия (като библиотеки, читалища, културни центрове и т.н.), както и всички агенти на литературното поле –
списания, вестници, телевизионни предавания, издателства, литературни агенти,
критика, литературни награди, читатели, не бихме могли да гледаме на
„скандалите“ в системата по друг начин, освен като на „къси съединения“,
причините за които трябва да бъдат отстранявани в името на цялото.
Използвани източници:
Трендафилов, В. (01 март 2008 r.). КРИЗАТА, КОЯТО
ОБНАДЕЖДАВА: Територията на конкурсите. Изтеглено на 15 август 2016 r. от
Литернет: http://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/krizata2.htm
Милчев, Н. (23 май 2016 r.). Скандал и с Годишните
награди на Съюза на българските писатели. Изтеглено на 22 септември 2016 r.
от Афиш.бг: http://afish.bg/news/item/258-skandal-i-s-godishnite-nagradi-na-sayuza-na-balgarskite-pisateli.html
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар