Във
време, в което романите владеят големи територии от литературното пространство,
книгите с разкази, още повече с кратки такива, събуждат любопитство. Като
прибавим и факта, че „Живот на половини“ на Антон Терзиев
присъства и в летните номинации на награда „Хеликон“ за 2016г., става още
по-интересно разглеждането на тази книга.
Освен
на нея, Антон Терзиев е автор и на книгите „Никакъв портрет за художника“
(стихосбирка от 2007г.), „Ърбан йога за начинаещи“ (сборник с разкази от
2008г.), „Местни герои“ (сборник от 2010г.) и „Всичко е включено в цената“
(сборник от 2012г.). Неговата отдаденост към изкуството се изразява не само с
книгите, а и с картините му, както и с късометражните му филмчета. Точно на
такива приличат разказите му в сборника „Живот на половини“. Освен с размера
си, те представят парченца от градското ежедневие на хората и фокусирането на
читателското внимание върху детайли, които са важни за посланието на разказваната
история, ги прави да приличат на късометражки.
Една
част от героите на Терзиев в този сборник са хора, които в съвременния
български разказ рядко могат да се срещнат. Да, те са част от големия град, за
които много млади разказвачи пишат, но са и от онази градска прослойка, която
се избягва, за която често не споменаване от неудобство (като тези, които имат
проблеми с алкохола, дължащите пари и подобни). Често в литературни
произведения градът се явява мястото, което действа подтискащо, отразява се зле
на хората и ги ограничава в определени отношения. В този сборник образът на
града е истински грозен. Автор не ни показва само лъскавите, подредени и
популярни места, а ни разкрива мръсните кътчета, занемарените блокове,
скулптури и жилищни пространства, разхвърлените апартаменти. В такива се
превръщат и обитателите, такова впечатление оставят у четящия. Красотата при
този топ персонажи в сборника присъства като част от миналото и като нещо все
по-рядко срещано и дори изчезващо.
Друга
част от героите, явяващи се и разказвачи на историята, са хора, свързани с
изкуството (художници, писатели, продавачи на книги и прочие). През техния
поглед е представена една действителност, в която изкуството остава все
по-далеч от живота на хората, изместено от фалшивото, комерсиалното. Създава се
усещането, че властва несправедливостта спрямо правилния ход на събитията.
На
местата, където разказването е третолично, повествователят е критичен към
героите, дори назидателен, използва най-различни определения при описанието им,
без да спестява негативното си отношение към тях самите или действията им. В
определени моменти повествователят ясно разграничава себе си от историята,
която разказва и изпада в откровения за впоследствие възникнал проблем, като
директно се обръща към читателя. Това е тип повествование, което скъсява
дистанцията между разказвача и читателя и което се наблюдава доста често в
съвременния български разказ. Все повече млади автори залагат не толкова на
самата история, на сюжета като носител на послание, като отделен елемент от
отношението пишещ-четящ, а приемат съответния текст като възможност директно да
се предаде личната позиция и да се постигне пряко внушение с минимално участие
на посредника, който винаги е писмената форма на езика.
В
този случай, обикновените наглед истории на Антон Терзиев от живота в града
съдържат в себе си по-дълбок смисъл, който авторът е прикрил с едно наистина
умно боравене с езика. Метафорите, които не изобилстват в книгата, са
интересни, защото в тях има немалка доза ирония и това, заедно със сатиричният
поглед на разказвача върху събитията, изпъстря допълнително повествованието и
увлича при четенето.
Разказите
не обхващат голям период от време и въпреки че събитията не са много,
динамиката е сравнително висока. Много малко са случките, в които действието
спира, а когато това се случи, то е за се насочи вниманието към някакъв детайл
от заобикалящата среда, който да подскаже нещо или да насочи мислите на четящия
в определена посока. Разказите започват сякаш от нищото, директно сме
разположени в обстановката. Представена информация само до толкова, доколкото да
се сглоби някаква представа за героите. Имайки предвид обаче, че става дума за
кратки разкази, това се приема за нещо нормално. Усещането, че нещо липсва, че
прочетеното може да остане неразбрано или ще бъде разбрано, но само донякъде,
защото нещо е изпуснато или не му е обърнато достатъчно внимание при четенето,
изчезва след края на разказа. След финала се получава необходимата завършеност,
парченцето живот, което е било прочетено, започва да изглежда като част от нещо
цяло, празната половина се запълва, както става и в края на едноименния разказ
от този сборник.
Антон
Терзиев е поредното доказателство, че съвременният български разказ все
по-отчетливо къса връзката си със селото, а обект на внимание трайно остава
градът и в частност – София. В България е прието схващането, че човек трябва да
е или само писател, или само художник, или само едно нещо, каквото и да е то, а
ако се опитва да бъде повече, то значи нищо не става от него. И тук Антон Терзиев е
доказателство, че противното също е възможно.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар