ЛИТЕРАТУРНИТЕ НАГРАДИ ЗАД КУЛИСИТЕ

Разговор на Елена Грозданова с Бойко Ламбовски, Валери Станков, Васил Георгиев, Елена Алексиева, Иван Сухиванов, Йордан Ефтимов, Никола Иванов, Пламен Дойнов, Христо Карастоянов

[1]

Имате ли впечатления за връзката наградени книги – тираж? Какъв ефект имат наградите върху продажбата?

Пламен Дойнов: При поезията няма вдигане на тиража. През 2012 г. стихосбирката ми „София-Берлин“ спечели Националната награда за поезия „Иван Николов“. Тиражът на книгата беше 1000 броя. При белетристиката, особено при романа, наградата най-често се отразява на тиража. За пример мога да дам „Възвишение“ от Милен Русков. В поезията е достатъчно, ако книгата е отпечатана в тираж 1000 броя, да се продаде отпечатания тираж след наградата.

Ако има постигнато златно сечение – признание чрез награда, чрез критиката, ако авторът е отворен към публиката, тогава има вдигане на тиража. Това е и ролята на наградата – да предизвика интерес.

Елена Алексиева: Някой инвестира в българската литература и наградите могат да бъдат ориентир за това. Основната роля на една награда е не толкова да привлича вниманието към дадена книга или автор, а да поддържа едно високо ниво на литературата, която се пише в България.

Бойко Ламбовски: Наградите в България играят малка роля върху тиража. Ако вземем за сравнение френската награда Гонкур, ще видим, че тя гарантира огромен тираж, преводи в чужбина, гарантира просперитет на лауреата.

Йордан Ефтимов: Като няколкогодишен член на журито на наградата „Хеликон“ съм говорил неведнъж по този въпрос. Една награда не може да има сама по себе си влияние върху продажбите, ако не е свързана с медиализация и ако не е награда, чийто статут да я обвързва с пазара. Да погледнем нещата откъм медиализацията.

Единствената българска награда с голям бюджет за реклама беше наградата за роман на годината „Вик“. Тя спечели сама някаква награда на медийния фестивал в Албена, мисля – в раздел кампания. Затова и единственият път, когато наистина се изчерпа българска книга пресен носител на награда, беше, когато през 2005 г. „Стъклената река“ на Емил Андреев спечели второто издание на „Вик“. Тогава по сергиите на площад „Славейков“ бяха окачили на много места специални надписи върху парчета велпапе, че книгата е изчерпана. Но по принцип българските награди нямат ресурс за разгласа. Като разчитат на специализирани медии като вестниците „Култура“ и „Литературен вестник“ няма как да си вдигнат продажбите. Далеч не по-малко важен е въпросът с това очаква ли се от една награда да е свързана с пазара. На пръв поглед „Хеликон“, понеже е награда, учредена от книжарска верига, се очаква да е пазарен лост. Но не е. Първо, защото не е достатъчно да имаш сбутан някъде щанд с новия носител. Не, трябват ти серия от рекламни допълнения – големи транспаранти, добро място в центъра на книжарницата, където да е струпано видимо мащабно количество. Трябва ти и рекламна обиколка из всички книжарници на писателя. Но има и принципен момент, който пречи на наградата „Хеликон“ да влияе силно върху пазара. Тя е награда за всякаква художествена проза. Не дори само за роман, камо ли по-тясно и конкретно. Забелязали ли сте, че върху обложките на много преводни книги пише, че са носители на наградите „Хюго“ и „Небюла“? Това са награди за фантастика.

Останалите награди, в чиито журита съм бил, няма как изобщо да са свързани с пазара. Например наградите за дебют като Новеловите награди, които просъществуваха три години, или „Южна пролет“ няма как да са пазарно привлекателни, те са изцяло по друго трасе, не могат да поощрят продажбите. „Иван Николов“ също няма как да поощрява продажбите – тя е за поезия (и с това казваме всичко по въпроса).

Никола Иванов: Поне първоначалният тираж на книгите няма връзка с литературните награди по простата причина, че не може да се прогнозира коя книга ще бъде наградена. Но наградите влияят на тиражите, защото литературните награди увеличават интереса към съответната книга и се увеличават продажбите.

Какъв е общественият престиж на наградите?

Пламен Дойнов: Различен за различните награди. До 2012 г. се смяташе, че най-голям обществен престиж има Националната награда за поезия „Иван Николов“. Тази награда в областта на поезията беше най-престижна. Мнозина оспорват авторитета на патрона, който не е разпознат като име на националната култура. Това е неврологичната точка в тази награда.

Наградата „Никола Кънчев“ точно заради авторитета на патрона допринесе за остра конкуренция.

Една награда с голям паричен фонд, авторитетно жури и престиж на името се ползва с уважение. След 1989 година най-авторитетна награда в областта на белетристиката е Наградата за роман на годината – първо тази на Фондация „ВИК“, после на „13 века България“.

За да бъде престижна една награда, трябва да изпълнява няколко функции. Важна е традицията – наградата да се дава всяка година, без да има прекъсване. Така се създава ритъм. Важно е и патронът да е разпознаваем – необходимо е силно име. Престижът на наградата се определя и от нейните носители – авторитетни имена, които успяват да излязат от сянката на патрона. Паричният фонд неизбежно е ключов момент – с голям парична награда се осигурява участието на много автори. Колкото по-символичен е този стимул, толкова повече можещи автори се отдръпват.

Журито е от изключително значение. А ролята на медиите е да отразява какви дебати предизвикват книгите и авторите, които са номинирани и спечелили. Лауреатите съставят ценностната стълбица на една награда.

Йордан Ефтимов: Ако нямат постоянен медиен интерес, очевидно няма как да се ползват и с престиж. Освен ако не го поддържа съсловието – а то така и не успява да стабилизира по-дълготрайно добро мнение за някоя награда. Коментирал съм и причините в една статия в „Труд“ през зимата на 2009 г.[2]

Никола Иванов: Общественият престиж на наградите е различен, той зависи от това коя книга или автор са наградени. Като цяло почти няма литературна награда в България с безспорен престиж. Дори Нобеловата награда не е с безспорен престиж. Това е така поради компромисите, които са правени и се правят от журитата или комисиите. Този порок особено се засилва през последните години, за съжаление.

Бойко Ламбовски: Наградите са инструмент за реклама. Всяка награда носи състезателен характер. А хората харесват състезанията. Това повишава интереса към жанра и наградените произведения. Наградите повишават интереса към литературата.

Каква би била рационалната процедура при награждаване?

Йордан Калайков: Идеалната процедура е свързана с ясен регламент. Една от утвърдените процедури е да има сито, според което да отпадат тези, които не съответстват по административни условия – например брой думи, изисквания за формат и т.н. Необходимо е и заключение кои от материалите кореспондират с целите на конкурса.. Не трябва да има разнобой в журито, трябва да е безапелационно решението, дори с цената на много дебати.

Пламен Дойнов: Да се използва модела на театралните награди Аскеер – съвършен механизъм за париране на случайности и договорки межди журито. При Аскеер е интересен механизмът на номинациите. Един месец преди обявяване на наградите се обявяват номинациите. Така се фокусира вниманието на публиката върху номинираните. Броят на журито е не по-малко от двадесет члена. Осъществява се тайно гласуване на многобройно жури. В малобройното жури се дава възможност за договорки. Тайното гласуване осигурява блокиране на задкулисните договорки.

Жури с толкова много членове обаче не може да се осигури от много конкурси. Още повече, че е важно кои ще са тези хора.

Бойко Ламбовски: За да няма субективизъм и да се разглеждат достойнствата на творбите, трябва ясно да са очертани критериите, според които ще се дава оценка. Необходимо е да се избират членове на жури с авторитет и те да се сменят периодично.

Йордан Ефтимов: Първо, нужна е по-голяма прозрачност при избора на жури и по отношение на това кой връчва наградата и с каква цел. Например националната награда „Христо Г. Данов“ има два огромни проблема. Първият е, че е държавна, а не на националната асоциация на издателите или на съвет на големите и силни сдружения на автори и преводачи. Вторият – че е общо дело на Министерство на културата и една община, община Пловдив. Така пловдивските издателства, родените или живеещите в Пловдив писатели, преводачи и художници имат негласно предимство.

Що се отнася до процедурата по обявяването – нужно е журито да се аргументира. Не само на церемонията, но и в интервюта и пресконференции. Да е ясна позицията на всеки от журито, аргументите му. Нужна е и реч по приемането от носителя – за да се разберат мотивите му за участие и причините за радостта му.

Никола Иванов: Трябва да се започне от името на автора, на когото ще бъде учредена съответната литературна награда. Авторът трябва да е с принос към регионалната или националната литература и към съответното населено място. Вторият важен момент е изработването на статут за съответната литературна награда – периодичност, финансов еквивалент, съпътстващи награди и т.н. Много важно е осигуряването на финасирането на съответната награда.

Може ли наградата да бъде ориентир за читателите?

Йордан Калайков: Вкусът се променя с времето. Има хора, които четат много, някои имат настолни книги. Напоследък се наблюдава ерозия на жанровете. Авторите се нагласят спрямо търсенето, а наградите се превръщат в бизнес с корупционни окраски.

Пламен Дойнов: Да. Дори наградите, за които смятаме, че не са достатъчно авторитетни. Една награда създава любопитство. Тя може да бъде ориентир, но има и риск, защото натоварва наградата с големи очаквания.

Васил Георгиев: Наградите дават насока за читателите. Но наградата е и нещо несправедливо. Победителят взима всичко. Има риск и от очакванията на хората към автора, самите автори се вълнуват. Да, наградата дава пари и те прави известен...

Елена Алексиева: Аз не се вълнувам от наградите, пречат ми на работата, на всекидневния живот.

Бойко Ламбовски: Тя може да бъде провокация към читателите, дори и ориентир, но не може да бъде гаранция за вечен престиж на даден автор.

Йордан Ефтимов: Само ако е добре очертано за какво и по какви причини се дава.

Никола Иванов: Литературната награда може да бъде ориентир за читателите само когато е присъдена обективно.

Как наградите влияят върху литературния живот в България?

Йордан Калайков: Не влияят.

Пламен Дойнов: Ако наградата има голяма парична стойност, това влияе пряко върху автора, като му осигурява няколко месеца спокойно писане.

Наградите създават скандали. Хубаво е една награда да предизвиква дебат. Езикът на омразата обаче е много силен и това създава неприятно усещане. Нямаме култура на скандала.

Наградите повишават интереса към книгата. Понякога този интерес е нездрав, но е по-добре да го има. Трябва да има състезателна среда, съизмерване.

Христо Карастоянов: Литературата не е състезание, не е спринтова дисциплина. Прилича на безкраен маратон или на крос през ужасно пресечена местност. Наградите са важни. Това, че си номиниран, показва, че си равностоен на другите. Спечелилият просто си е свършил работата малко по-добре от останалите. Наградата не се дава за автор, а за книга, награждава се текст, а не се съблюдава география, т.е. авторът може вече да е печелил дадена награда. Това, че си номиниран понякога е по-важно от това да спечелиш.

Бойко Ламбовски: Повече награди и разнообразие в журитата очертават общата картина в литераурния живот на България. За съжаление все още няма събрана информация за литературните награди, където нагледно може да се проследят номинации, лауреати, членове на жури, нещо като справочник, който да разкрие дори и пред неспециалистите всяка една литературна година чрез наградите, които са раздадени.

Наградите служат за фиксиране на интереса върху даден автор. Понякога могат да имат и обратен ефект върху авторите – вече получили награда, решават, че са достигнали най-доброто у себе си и спират да пишат.

Йордан Ефтимов: Мотивират писателите. Явяват се стимул и със символичната си стойност, и с финансовата. Но забележете – нито една награда в България днес не е свързана с примерно едногодишна стипендия, която да дава на носителя възможност да се посвети изцяло на писане.

Никола Иванов: Наградите популяризират определена книга или автор, правят ги по-търсени от читателите.

Можем ли да определим наградите като вид критика, оценка, равносметка, или по-скоро като стимул за поява на нови книги?

Йордан Калайков: Ако името ти е непознато всяка награда е признание.

Пламен Дойнов: Наградите в по-голяма степен са вид равносметка. Стимул – може би, но в никакъв случай не мога да кажа, че са творчески мотор за писане.

Елена Алексиева: Наградите не могат да заместят литературната критика в България. Всъщност именно липсата на литературна критика е един от факторите, които помагат за хаоса в литературата. Напоследък оперативната критика се бърка с ревютата на дадена книга, но това не е критика. Литературните награди могат да се разглеждат като възможност да се разтвори ветрилото, като прожектор, който хвърля светлина върху това, което излиза като литература.

Христо Карастоянов: Няма как наградите да бъдат критика. Те осветяват, но оперативната критика подрежда. Още повече, че редакторската институция липсва изобщо.

Бойко Ламбовски: Наградата ласкае.Тя предизвиква интерес, често и скандализира. Тя е и оценка, и равносметка. В България все още няма награда, която да дава спокойствие на носителите й и те да се занимавват само с писане.

Йордан Ефтимов: Всичко това могат да бъдат. Може би тук е моментът да разкажа личния си опит от последната награда, която спечелих като поет – „Христо Фотев“. В течение на два месеца след получаването й бях като допингиран и пишех много по-интензивно в стихове. А имах доста академични задължения при това.

Никола Иванов: Разбира се, че литературните награди са вид литературна критика, защото са своеобразна оценка за съответната творба или автор. Също са и стимул за съответния творец, дават му самочувствие и увереност във възможностите.

Има ли награда от времето на развитието на новата българска литература, която да се е утвърдила безапелационно?

Йордан Калайков: „Хеликон“.

Пламен Дойнов: Основна роля на една награда е да тегли чертата и да каже – „Това са най-добрите книги“. За нова литература бих отличил Националната награда „Хр. Г. Данов“, „Хеликон“ и „13 века България“.

Бойко Ламбовски: Има много награди, които са престижни. Като пример мога да дам „Христо Г. Данов“, „Хеликон“, „13 века България“, „Елиас Канети“.

Йордан Ефтимов: Основният фактор за утвърждаването на една награда са носителите й. Затова и има такива награди, чиито първи няколко носители изобщо не се нуждаят от още признание, а сами прехвърлят символен капитал върху наградата. Но когато списъкът с носители се окаже рисков при обявяването, а състоящ се от реализирани автори няколко години по-късно – тогава наградата е наистина силна. Затова безспорна се оказа наградата „Южна пролет“. Тя вече има и дълга традиция.

Никола Иванов: Според мен няма такава литературна награда поради компромисите и субективизма на журитата или комисиите.

Иван Сухиванов: Престижно е да спечелиш конкурс с патрон някое национално име.

Как става подборът на жури? Каква е структурата на избиране и награждаване?

Пламен Дойнов: Всяка награда си има статут и там се решава изборът на жури. Ако журито е сформирано от определени хора, то те биха взели определени решения. Неизбежно е, ясно е, че ако в статута е записано, че журито се избира от, примерно, кмета – това е политически вот. Има редица механизми, които могат да се приложат, за да бъде конкурсът по-чист.

Бойко Ламбовски: Принципите на подбор на жури са различни. Има случаи, в които организацията, която избира журито, не посочва директно хората, а кани други организации, които да излъчат свой представител. По този начин се разпределя отговорността. Жури може да се формира и от миналогодишни носители на наградата. Тази практика е уязвима, защото се създава един кръг, в който хората се познават, може да възникне завист, лична неприязън и т.н.

Най-добрият вариант е да се балансира с жури от различни представители на културата.

При награждаването не е възможно да има пълна обективност. Намесват се конюктурни съображения, извънестетически, роднински, кръгови и т.н. влияния. Дори при Нобеловите награди има субективизъм.

Валери Станков: Вероятно има и субективизъм при оценяването на авторите, определени предпочитания към един или друг начин на писане - бил той по-традиционен или по-модернистичен, фаворизирането на едного или другиго от номинирането също би могло да окаже влияние за крайния резултат от даден литературен конкурс. Имал съм възможност да бъда в жури десетки пъти, винаги съм се ръководел от качествата на представените творби - и никога не съм имал свои предварителни кандидатури, подшушнати ми от някого, или самопредложили се за награждаване. Чувал съм за много опорочени по този начин конкурси, подир които доста качествени български поети и писатели са си тръгвали огорчени, и не толкова за това, че именно те не са спечелили наградите, а поради простичкия факт, че журито е "слугувало" на свои, извънлитературни, съображения, които в средите на пишещите не могат да останат скрити.

Иван Сухиванов: Има борби в журито, зависи и кой е направил подбора му. По принцип в националните конкурси това са т.нар. инициативни комитети. Има и различни методики за излъчване на първенец. По принцип носителят на първа награда влиза в следващото жури. Има конкурси, особено тия "по-тежките“ и с по-голям фонд, където младите автори нямат шанс, да речем „Елиас Канети“, като качеството на текста няма значение всъщност.

Има конкурси, където журитата са по- скъпо платени от наградените. На много читалища им хрумва да правят конкурси, но там обиковено нещата не са престижни и наградите са малки, такива конкурси спират след няколко години.

Йордан Ефтимов: Всяка награда си има статут, там би трябвало да пише.

Никола Иванов: Журитата се подбират от този, който учредява наградата. Структурата на избиране и награждаване се определя от статута. Обикновено се канят автори и издателства чрез обяви в печата и по интернет.

Какво е мнението ви за постоянните присъствия в състава на журито ?

Пламен Дойнов: Разнобойното жури дава възможност за различни гледни точки.

Постоянните присъствия са необходими, когато съществуването на конкурса е под въпрос. Като пример мога да дам Националния студентски литературен конкурс в Шумен, където от 1998 г. до 2008 г. аз бях в журито. Не получавах хонорар, името ми беше гарант за съществуването на конкурса.

Добре е журито да е многобройно, съставено от специалисти. В случаите на жури, съставено от три до пет члена, е добре те да се сменят. По този начин няма втвърдяване на позицията и се избягва повторение на лауреатите като тип, стил на писане.

Йордан Ефтимов: Винаги съм бил привърженик на радикалната смяна на журито при всяко ново нейно издание. Но един път наруших това си убеждение – при наградата „Хеликон“, в чието жури бях седем години.

Никола Иванов: Когато журито е авторитетно, професионално и обективно, може да е и постоянно.

Иван Сухиванов: Има журита, където председателите са несменяеми, да речем „Южна пролет“ с Биолчев. Има подозрения, че той даже не чете, а си налага по някой връзкар.  Обикновено всеки член действа за свои хора.

Бойко Ламбовски:Вече казах коя е най-подходящата практика при избора на жури – честа сменяемост и разнообразие.

Трябва ли да има белетристична награда с точна жанрова насоченост (напр. популярен роман, исторически роман, документален роман и т.н.)?

Пламен Дойнов: Да. Понякога възникват проблеми, особено когато трябва да се избере един роман на годината. Трудно е творбите да се разделят на категории, има и редица въпросителни дали дадена книга е роман, или не.

Йордан Ефтимов: Да, задължително. Особено за документалистика, за пътеписи, за криминална литература, за фантастика, за романси (любовни романи).

Никола Иванов: Може да има и такава диференциация.

Бойко Ламбовски: Да.

Трябва ли да има по-голяма степен на публичност, като се оповестяват мотивите и процедурите?

Йордан Калайков: Да, разбира се. Въпреки, че членовете на журито не са длъжни да оповестяват мотивите си, освен ако не е записано в статута на наградата.

Пламен Дойнов: Трябва да има публичност. В повечето от статутите на наградите този пункт въобще не е споменат. Там, където се прави, става по настояване на член на журито.

Функцията на една литературна награда е и критическа, това е оценъчна работа. Това предпоставя наличието на дебат за номинациите, мотиви, журито трябва критически да обоснове защо дава наградата на определен автор и книга. Това е от изключителна важност за всяка литературна награда.

Христо Карастоянов: Не е задължително. Журито при Нобеловите награди е анонимно, обсъжданията са секретни.

Йордан Ефтимов: Да.

Никола Иванов: Задължително трябва да има публичност, когато се оповестяват мотивите за съответната награда. В противен случай се засилват подозренията за манипулация и субективизъм.

Как оценявате компетентността на българския читател ?

Йордан Ефтимов: В пряка връзка с резултатите на българското образование и българската наука.

Никола Иванов: Компетентността не само на българския читател не е на добро ниво. Читателите лесно се манипулират, защото нямат изработени критерии и литературна подготовка.

Елена Алексиева: Вкусът към четенето и литературата се развива с тренировки.

Пламен Дойнов: Българският читател е доста образован, но той не чете. Българският читател на висока литература е до голяма степен формиран от някакъв вид влияния,  той е продукт на постмодернизъм. Би искал да вижда културни пластове, двойни и тройни дъна, но в същото време по-олекотена фраза. Така могат да възникват разочарования. Моето разочарование е Алек Попов. Той започна да пише масова литература, а през 90-те години беше елитарен постмодерен автор. Но все пак българският читател прави българския автор и българската литература, създава очаквания, стереотипи у писателя. Писателят вижда какво се чете повече, вижда какво се награждава. Това му оказва влияние какви книги да пише. Започва да търси златното сечение. Възниква икономика на вдъхновението.

---

[1] Разговорите са проведени в периода юли 2015 – октомври 2015 г.

[2] Ако щете ги оплюйте, но говорете за наградите! Десет малки ужаса; в. Труд, 01.2009 

"Под линия", 2016г.