Владимир Полеганов е от младото поколение писатели,
минали през курса по творческо писане на Софийския университет и заедно с
автори като Христо Раянов, Йордан Радичков, Зорница Гъркова, Александър Христов
и още много, са част от поредицата на университетското издателство „Св. Климент
Охридски“ „Нова поезия и проза“.
С
излизането на втората книга на Владимир Полеганов, присъствието на определяните
като „новите млади“ става по-осезаемо, особено ако се вземат предвид новите
книги и на други, включени в поредицата (например Христо Раянов с „България на
три морето“, Стефан Стефанов с „Край до край“). Ако след първата му книга
(сборникът с разкази „Деконструкцията на Томас С.“), било то заради
издателството, разпространението или ред подобни причини, името му остава
непознато за читателите, то сега са налице критериите това да се промени.
„Другият
сън“ е роман, който, според написаното на гърба на книгата, е определен като
психологичен такъв, но маскиран като фантастичен. Иначе той носи белезите на
диаболистичния фантастичен роман и
е
видно влиянието от писатели като Светослав Минков, Георги Райчев, Владимир
Полянов. Това е черта в писането на Полеганов, която се забелязва още от
сборника му с разкази, където читателят става свидетел на попадането в други
светове, за каквото става дума и в тази книга.
В
своята същност „Другият сън“ представлява именно това – преминаването на един
човек в друг свят, преплитането на две реалности, продиктувано от напредналите
технологии, от нуждата на човек да търси, да намира, да се движи непрестанно,
за да запълва празнотите в себе си. В тези два свята – единият от които е
реалният, а другият, изграден от нуждите на въображението – мракът, тишината,
статичността и стремежът към нови светове са основните състояния. Гласовете
остават заглушени, светлината постепенно бива обгърната от тъмнината, а
движенията, особено в единият свят, - все по-трудни, докато накрая станат
напълно ограничени.
Полеганов
изгражда пространства, които се възприемат различно от въображението на всеки
отделен читател. В стремежа си написаното да изглежда максимално правдоподобно,
авторът избира Аз-формата на повествование, която превръща читателя в пряк
свидетел на случващото се с героя. Той (читателят) вижда и съпреживява всичко
паралелно с него, а с думи като „не знам“, „може би“ и още такива,
фикционалното е направено да изглежда възможно да се случи, още повече, че
навлизането в него и опознаването му става постепенно, макар и да е
неконтролируемо.
Тази
книга ни показва, че чрез технологиите и нужните знания за използването им,
границите на човешките възприятия могат да се манипулират, че технологиите ни
тласкат само към едно: „да се сглобяваме
след всеки разпад, да не спираме да се движим, да говорим.“ (Полеганов,
2016: 147)
Човек
винаги се стреми към задоволяване на нуждите си, а когато това стане, търси
други. Без да осъзнава това, героят на този роман е такъв. Липсата на яснота и
контрол над случващото му се обаче го объркват и карат постоянно да търси
отговор на въпросите, които изникват. В опитите да си обясни странните явления
в живота му, героят остава близо до четящия, защото въпросите, макар и с
философски характер, изглеждат нормални, т.е. изглежда напълно разбираемо някой
човек, който и да е той, да се пита подобни неща, да е несигурен и да предполага,
изпадайки в такава ситуация. Именно в това се крие психологизмът на романа.
Едни
от основните въпроси на тази книга са свързани с лудостта и дали тя е
равносилна на смъртта. С намесата на технологиите, тяхното значение намалява и
те се превръщат просто в граница, в отправна точка към други светове. Без да
получава правото на избор, отнето от жена му и нейната фирма, героят все
по-трайно преминава от единия в другия свят, оставайки с вярването, че и той ще
бъде преходен.
Няма
как да не направи впечатление на четящия и графиката на тази книга. Диалозите,
които не са много, не са отделяни на нов ред с тире, а някои изречения
продължават по една страница или повече. Целият текст е сведен сякаш само до
мислите на главния герой, без да се отклонява другаде. Тук може да се направи
връзката със заглавието. Романът е структуриран и оформен като разказването за
някакъв съновен свят. Тогава идва въпросът защо не е „Другият свят“, а е
„Другият сън“? Може би защото сънят се случва в истинския ни свят. Съществуваме
в една реалност, но сънят ни препраща в друга, сътворена от нашите собствени
спомени, желания, нужди. Присъствието ни в съня е толкова реално, колкото
присъствието на героя в неговия „друг свят“, опитан да бъде обяснен и като
друга планета. Но определянето на съня като „другият“, навежда на мисълта, че
има още един или още няколко. Разсъжденията във връзка със заглавието могат да
продължат още и да се отклонят в различни посоки. Хващайки се за мотиви от
самия роман, дава повод за доста философски разсъждения, което показва колко
богата на съдържание е тази книга,
въпреки немногото си страници.
Една
от основните функции на литературата е, и винаги ще бъде, да ни разкрива
различни светове, независимо от всичко, което я съпътства. „Другият сън“ на
Владимир Полеганов е добро напомняне за една от истинските цели на книгите.
Полеганов 2016: Полеганов, Вл. Другият сън. УИ "Св. Климент Охридски"
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2016г.
Текстът е публикуван като критически отзив в сп. "Страница" 4/2016
Няма коментари:
Публикуване на коментар