Антония Атанасова - "Моно"

„Написах тази книга, за да ознаменувам края на една обич. Не знаех какво друго да направя.“ (Атанасова, 2016: 44)

         Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ продължава да дава път на млади български писатели, издавайки дебютните им книги в поредицата „Нова поезия и проза“. На фона на политиката, на която залагат по-голямата част от издателствата в България (тенденцията да се издават предимно книги на изявени имена или класики), начинанието на споменатото издателство заслужава признание, независимо от слабото разпространение на книгите от поредицата и почти пълната липса, на каквато и да е реклама. Ясно е, че за да продължават активността си по такъв начин, то значи могат да си го позволят, но има големи издателства в страната, които също имат възможностите да рискуват повече с непознати за читателската аудитория млади автори, но с дребни изключения, те не го правят или поне не толкова интензивно. А примерите за това, че млади писатели, тръгнали от поредицата, след това затвърждават позициите си в новата българска литература, не липсват – Йордан Д. Радичков, Христо Раянов, Владимир Полеганов.

         През септември 2016г. излиза поредната книга от поредицата „Нова проза“ – дебютният роман на Антония Атанасова „Моно“. Това е книга, анонсирана като „отклонение от праведния път на литературата“, съдържаща „експериментаторски елементи“. Доколко в написаното има експерименти е трудно да се определи, тъй като Аз-формата на повествование и изповедният характер, с който е поднесено, предполагат повече свобода откъм съобразяването с нормите на даден жанр, повече хаос.

Определяната като роман книга на Антония Атанасова няма някаква ясно изразена сюжетна линия, която да представи на читателя поредица от събития, случили се на и около героя, а само щрих, скица, която да очертава условно някакви граници. Поради тази причина изразът „романът разказва за...“ не е съвсем точен. По-скоро може да се каже, че книгата представя дните от различните етапи/фази, през които преминава  главната героиня след загубата на любовта, в които етапи/фази тя описва различните си емоционални състояния и възприятия за живота и света, често връщайки се и в миналото към моменти, в които са били още заедно или към други, по-различни периоди. В тези постоянни ретроспекции са втъкани други, по-малки историйки, които изкарват на показ качества като достойството, добротата, състраданието, милосърдието. Тези малки разказчета от романа представляват случки от миналото, които някой близък е разказал на героинята или тя самата е преживяла и ги прави част от „книгата си“. Тук е хубаво да се отбележи, че повествователят не се стреми да се разграничи от автора, а тъкмо обратното. Точно поради тази причина, цитатът в началото може да се приеме като личен мотив за създаването на романа, ако разбира се обвържем личните преживявания и емоциите на Антония Атанасова като автор с моменти от книгата. Читателят се явява в ролята на пряк „слушател“ вътре. Лирическата героиня се обръща към него в звателна форма или използвайки сближаващи обръщения като към приятел.

         Липсата на отчетлива сюжетна линия, по мое мнение, е основният недостатък на книгата. Описаните състояния и постоянните изреждания на предмети от заобикалящата среда, на подаръци, любовни раздели, видове любов, филми, песни, предположения и т.н., правят текста еднотипен. Вниманието е фокусирано предимно върху липсата от раздялата и нейните отражения в личностен план. Тя е непрестанната величина по време на целия роман. Освен липсата на обичания човек, която е основната, водещата за текста, на други места се говори за смъртта на някое животно или човек, причиняващо нови празноти, нови поводи да се осмисли мирогледа ни. Но трябва да се отбележи, че постоянно присъстващата мисъл за раздялата не действа натоварващо или подтискащо при четенето. Авторката се е погрижила поднасянето да не е директно и брутално, а да бъде малко по-плавно, умерено и приемливо, така че да не се получи сълзлив роман за изгубена любов.

         Сред основните достойнства на книгата бих отделил усещането за състрадателност, което оставя. Макар и в отделни моменти само, на показ са изкарани бедността, мизерията, болестта, лудостта на хората и невъзможността на другите да ги приемат. Книгата показва, че приключването на една любов е разтърсващо, но в живота има и други неща, които са важни, които ни правят хора. Събужда чувство на носталгия по нещо изгубено, а миналото се превръща в причинител на болка, спомените стават непоносим товар, след който остава белег.  

         „Моно“ се явява една много лична книга, която превръща Антония Атанасова в поредния пример, че младите писатели почти не залагат на сюжета, на историята, на действието, а повече наблягат на психологизма, на вътрешните емоционални нагласи. Дебютният роман на писателката разкрива потенциал за писане на разкази, в каквито биха се превърнали отделни епизоди от тази книга. Вижда се, че ако бъде обуздан този емоционален хаос, може да се получи хубаво взаимодействие.

Атанасова 2016: Атанасова, А. МОНО. УИ "Св. Климент Охридски"

Автор: Мехмед Атипов

"Под линия", 2017г.