Под линия с Антония Атанасова

Може ли да разкажете малко за създаването на „Моно“ и за работата по книгата с редакторите от университетското издателство „Св. Климент Охридски“? Как започна целият процес?

Антония Атанасова: Започна  като вълшебство и завърши сред макове и музика – точно както съм си мечтаела да стане.

Редакторката ми се оказа единомислец, изфантазирана в ума ми , още преди да ми се случи...Много отдаден на работата си човек. Прекарахме доста време заедно, работейки по текста  - време, което беляза отминалото лято като особена, лична  и важна епоха.

Някои части от книгата отпаднаха, съвсем естествен подбор се получи. Имаше фини добавки, които нежно придадоха мил завършек на цялото литературно тяло.

Корицата е също изящен детайл от книгата, почувствана корица, усетена и отразена по крилат начин на фона на небе в особено синьо.

Знаете ли, не съм подозирала колко труд се полага за издаването на една книга ...

Поредицата „Нова поезия и проза“ до известна степен дава възможност за изява на младите автори (най-вече на намиращите се в София). Но, как мислите, литературната ситуация като цяло в страната към момента облагодетелства ли достатъчно младите писатели? Иначе казано, лесно ли се издава книга, ако си неизвестен и без необходимите контакти с дадени хора?

А.А.: Похвално не е достатъчно силна дума , за да определя отношението на  поредицата „Нова поезия и проза“ към младите пишещи. Почтително. Точно както трябва да бъде.

А иначе да се издаде книга може да бъде безкрайно лесно, същевременно и безкрайно трудно.

Относно лесните начини: има сайтове за самоиздаване, всеки  желаещ може да има своя книга. Стига да я напише преди това, разбира се.

А иначе трудните...каналният ред...ами не бих казала, че е лесно, не. Има процедури , има странно отношение, понякога. Сякаш не заслужаваш да споделяш един хоризонт с хората с които се опитваш да осъществиш контакт.

Предполагам всички сме виждали откази към известни имена, които изглеждат като писма – многословни и с аргументация. В останалата част на света може да ги колекционираш и това не е лошо. На всички големи се е случвало. Тук сякаш липсва култура на отказа. Или изобщо не получаваш отговор. Или получаваш след дълго подканване. Или е не особено уважителен. Не говоря за себе си единствено, говоря и за хора, които познавам и пишат и са имали честта да опитат, да дръзнат да пожелаят да пишат и издават.

Има и хора, които са били удоволствие за комуникация. Няма само мръщене, има и радост. Винаги съм си представяла средите на пишещите като меки, нежни облаци където виреят благи души. Може от това да следва изненадата ми понякога.

„Написах тази книга, за да ознаменувам края на една обич. Не знаех какво друго да направя.“– Това е цитат от книгата, но може ли да се приеме и като Ваш личен мотив за написването й?

А.А.: Преди време известен български писател каза, че винаги трябва да отричаме личните мотиви в писането. Да не си признаваме, да твърдим, че написаното е неистина, фикция, чедо на болен писателски мозък. Но  аз ще кажа следното – след прочитането на книгата е ясно има ли или не  личен мотив.

Доколко лична е тази книга? Да, ясно е, че при писането всеки автор влага част от преживяванията и емоциите си в написаното, но каква част от себе си вложихте, тъй като някъде в книгата пишеше: „пиша и кървя“?

А.А.: Щом ме питате, знаете отговора. И то прекрасно. Не всеки автор, написал книга получава този въпрос, нали?

Стилът на романа се доближава до писането, което има терапевтичен ефект върху пишещия и четящия. Така ли Ви се отрази завършването му? Тежеше ли Ви, докато писахте книгата и почувствахте ли облекчение след завършването й?

А.А.: Вярвам, че думите Ви са безкрайно точни: терапевтичност за пишещия и четящия. Тежест, вероятно не точно, но някаква горчивина , като от преглъщане на сълзи. Има части, които са писани, плачейки. Няма как. А Облекчението идва, когато превъзмогнеш написаното.

Някои части от романа са сякаш отделни разкази, които са втъкани към цялото. Това предварително замислена конструкция ли беше или в процеса на писане тези части просто се оформиха като допълващи епизоди?

А.А.: Дойдоха сами и се наместиха в книгата. Като в гнездо.

Замисляли ли сте се за сборник с разкази? На различни места от романа има историйки, които създават носталгично настроение или предизвикват някои човешки добродетели. Може да се каже, че „Моно“ е много деликатна и дори състрадателна книга, съгласна ли сте с това твърдение?

А.А.: Точно. Тя е рожба на удоволствието да си роден в 21-ви век, в България, Перник – да речем. Това сме си забъркали ние, модерните човеци – коктейл от провалени любови, неспасени връзки, повърхностни отношения, подритнати човеци, безумие, reality, по което цъкаме, а всъщност сме преки участници, твърде много от всичко – излишество и нищета – 2 в 1. Времена на противоречие, битки и нетолерантност.

Моно е деликатна и състрадателна планета (благодаря за точните думи), която пулсира като току-що откъснато сърце. И е тънък глас, който призовава към доброта. Това остава след нас, всъщност , след края на пиесата -  енергията на доброто, което сме сътворили, не подмолността и зловонието на лошите деяния.

Защо има три финала? Ако това е възможност за читателите да си изберат завършека, не трябва ли единствено авторът да има това право, това решение?

А.А.: Защото от всяка ситуация има поне три възможни бягства, три отговора дори на най-коварния лабиринт. Само трябва да се огледаме за тях и да преценим накъде да потеглим. Нищо не е толкова безизходно колкото изглежда.

Накрая на книгата има оставени два бели листа. Това с някаква цел ли е направено или просто така се е получило при печатането?

А.А.: Тези два листа са оставени , за да си водите бележки, да си рисувате, да си записвате телефонни номера на симпатични хора, да отпечатате ръката на любимия си човек и да си пишете собствени стихове и мисли.

Имате ли опасения за това как обикновените читатели и критиците ще възприемат книгата Ви?

А.А.: Никакви. С удоволствие ще изслушам всяко мнение, ще си взема урок и ще продължа по пътя. Всяка дума е повод за еволюция, промяна, вдъхновение дори.

Това е моята книга, моят начин на изразяване – може да се възприеме как ли не, но това е моето „Моно”, което никой друг няма да напише вместо мен.

Всъщност вече имам обратна връзка на този етап. Доста  комуникация изтече под моста на времето от издаването на книгата до днес. Винаги се радвам на коментари, това е все пак жива верига, тоест тече литературен ток. Някой си е направил труда да отдели време, енергия, да каже нещо – и аз ценя това в този бързодвижещ се  век. Но нека не забравяме, че книгите, изобщо изкуството  - това е  „личен опит + химия със стила на автора + естетически вкусове + момент в който е човекът, етап на личността, струва ми се, че от тези неща зависи харесването или не на дадено творение. Всеки има вкус и право на мнение, но аз предпочитам да говорим за светлата страна на Луната. Нека хората пишат, пеят, танцуват, творят. Не всеки е достатъчно талантлив, ще кажете, но богът на талантите , знаем , не е еднакво щедър към всички. Важен е трудът, желанието и фактът , че тези хора са решили да градят, съзидават, навместо да стържат света, да ритат, да рушат. Това е похвално и трябва да се стимулира.

С  времето и опита човек неминуемо става по-добър ...във всичко. Само в разделите не.

А мразенето е освен неестествено също и ниско, много ниско стъпало в развитието на човешкия дух. Да не му даваме простор. Ако нещо не ни харесва  - нека просто не говорим за него, а не непременно да хулим.

Важно ли е за Вас тяхното мнение и интересувате ли се за него?

А.А.: Мисля, че да. Думите на читателите ми дават тласък в писането, желание да не спирам, усещането, че някой очаква думите и мислите ми. Че е „грабнат” от моя свят и имаме дела , земни дела тук, заедно, сега. А на критиците – по същия начин, те също са читатели, все пак. Приемаме, че ще са милостиви – тук ми идва и още нещо в ума. Можеш да разкритикуваш някого по редица начини. Защо не галантно и интелигентно. Градивно, полезно. Аз съм много „за” този похват. И с радост всеки  човек бих чула...

Как възприемате ролята на литературната критика като цяло и трябва ли тя да има по-голяма влияние върху книгоиздаването?

А.А.: Това е доста дълбока вода, чак не смея да газя там. 

"Под линия", 2017г.