Вторият сборник с разкази на Йордан Д.
Радичков разбуни духовете и ако след дебютната му книга „Малка човешка мелодия“
нямаше голям отзвук, с изключение на някои сериозни литературно-критически
издания, то след „Игра на гъски“ вниманието драстично нарасна, визирайки в това
число медиите, които в съвременната ни литература безспорно играят голяма роля
и са сред основните фактори, определящи продажбите. За да се избегне
преповтаряне на казаното в различни предавания от и за автора и книгата,
настоящата рецензия ще опита да се разграничи, акцентирайки най-вече върху „Игра
на гъски“ и литературните въпроси около сборника, избягвайки темата за връзката
на автора с неговия дядо.
Още първият разказ от книгата въвежда
към сериозните теми, които са обгледани вътре, към стила на разказване, който
следва във всички произведения нататък, оставайки почти неизменен. Друго важно
е, че още с първия разказ „Живот на каишка“, читателят остава с посланието, че
не трябва да ограничаваме живота си, не трябва да го опитомяваме, а да го
следваме, иначе можем да го изгубим. Така е започнато с произведение, което има
голям шанс да бъде запомнено, да остави нещо след себе си.
Следва разказът „4 септември“, а веднага след него е даващият името на целия сборник. Той представлява кратък разказ, който представя живота като игра, в която хората опитват да надхитрят гъските по заснежените брегове на Дунав, а смъртта и дяволът дебнат хората за някоя фатална грешка. В него, а и в още много текстове, си личи увлечението на Радичков в употребата на олицетворението, но трябва да се признае, че се получава добър и интересен резултат. Състояния като живота, смъртта, презрението, дори неодухотворени предмети като жилищните блокове, са представени като живи същества, като герои, които участват в действието на разказа („Живот на каишка“, „Игра на гъски“, „Зона на комфорт“, „През цялото време“). Границите на реалното ни съществуване са разчупени и авторът създава една почти приказна действителност. Това, комбинирано с начина, по който пише Йордан Д. Радичков, а именно този опростен откъм дълги изречения и сложни думи изказ, насмешливият, дори понякога сатиричен поглед върху случващото се и действията на героите, прави четенето на разказите интересно и приятно. Още повече, че в този сборник имаме разказвач, който пряко следи историите, следва героите, но стои встрани от всичко, акцентирайки не върху себе си, а върху въздействието и посланието на случките.
Има една групичка разкази („Стълби“ и „Обущарят“
са най-показателни), които още повече доближават разказването на Радичков до
приказното и с метафорите, с поуките си, с живота на героите в тях и
олицетворението, приличат на вълшебните приказки.
Почти всички герои от този сборник имат
еднакви отличителни особености. Те винаги са слаби хора (основно мъже), а ако
има някакво допълнително описание на външния им вид, то е свързано с очите им,
които неизменно са сини на цвят, или нещо отличително от облеклото и косата им.
Като герои на този сборник трябва да бъдат смятани животът, смъртта и дяволът.
Животът е този, който се изгубва постоянно в някой разказ, който трябва да бъде
търсен, преследван, намиран, сякаш е куче или друг домашен любимец. Смъртта и
дяволът пък са тези, които следват хората навсякъде, не се отделят от тях и
само дебнат за техните слабости, за грешките, които могат да се окажат фатални.
Като обща особеност на разказите е
силният финал, който имат. Голям част от разказите започват по идентичен
начин, назовавайки главния герой и моментната ситуация, в която се намира, но
именно към края се оформят поуките за читателя и размишленията добиват пълнота
и смисъл. Друга обща черта са референциалните заглавия, които до голяма степен
съответстват с текстовете.
Различното в този сборник с разкази, в сравнение
с по-голямата част, писани от млади автори последно време, е, че тук селото
присъства като основен топос в много от произведенията. Има разкази като „Пожар“
и „Зевс“, които, по един леко сатиричен начин, показват епизоди от селския бит,
героите са хора от село, а не граждани, идващи по някаква причина и за известно
време в селото, както често се случва в произведения на писатели от младото
поколение, засягащи българското село. И трябва да се отбележи, че подобен тип
разкази на Радичков-внук, каквито впрочем имаше и в дебютния му сборник, носят
повея на онова литературно минало, което определяме като времето на класическия
български разказ. Умението да се надсмиваме над определени черти от мисленето,
от държанието и културата ни, над собственото ни невежество, говори за
израстване, както на автора, така и на литературата ни. Текстовете насочват
пръста към всеки от нас, за да може да се спрем, да помислим и да видим до къде
сме стигнали.
„Игра на гъски“ е много социална, много
човешка книга. Много общо и грубо казано, това са разкази за човека и живота,
колкото и банално да е това изказване. Но като подкрепа на тези думи е разказът
„Върколаци и потисници“, който представя действителността през погледа на един
богат човек. Прозрението и недоволството му от статуквото, че в живота има
заможни, преситени, но вечно искащи и недоволни хора и такива, които живеят
бедно, които едва оцеляват, но са доволни и на малкото, което им се дава, дори
са готови да го споделят. Селяните пък от разкази като „Зевс“ и „Пътуване“,
освен че разкриват недъзите ни като общество, са и хора, които все са засмени и
от нищо не се оплакват, но дълбоко в себе си тъгуват, знаейки че положението им
няма да се подобри.
Сборникът завършва с разказите „Учтивост“
и „Удобство“, носещи със себе си въпроси като това дали знаем какво е
свободата. Свободни ли сме въобще? Знаем ли какво е да нямаме и да живеем
истински? Йордан Д. Радичков има своята позиция. Той е млад писател, млад
човек, който много добре съзнава проблемите на съвременната ни действителност и
не се примирява с тях, не бяга от тях. И неговият начин да направи нещо е
пишейки. Още едно напомняне, че литературата е и отговорност.
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2017г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар