Под линия с Йордан Д. Радичков

Немалка част от младите писатели, дебютирали с книги от поредицата на СУ „Нова поезия и проза“, също издадоха нови книги. Чувстваш ли се част от поколение, което все по-отчетливо започва да се заформя?

Йордан Д. Радичков: Радвам се, че съм част от семейството на поредицата. Но не се чувствам от каквото и да било поколение артисти, дърводелци, общи работници или пилоти. Роден съм през 1989 година и искам-не искам съм част от това поколение.

Как гледаш на първата си книга („Малка човешка мелодия“) сега, след като излезе и втората(„Игра на гъски“)?

Й. Р.: Мила ми е, разказите в нея са се писали в продължение на три години. И с всичките си несъвършенства и несполучливости ми става още по-мила. Що се отнася до идеите и въпросите в нея – те продължават да ме тревожат.

Според теб, чуват ли хората „човешката мелодия“ или тя бива заглушавана от суетата, алчността, невежеството и другите ни недостатъци, които сякаш се засилват и заемат все по-голяма част от живота ни?

Й. Р.: Всички чуваме това, което искаме да чуем. В контекста на зададената от тебе метафора всеки чува „човешката мелодия“, защото тя е собственият ни живот. Въпросът е дали оставаме глухи и слепи за останалите животи и ако това е така трябва да попитаме защо това се получава. Що се отнася до изброените пороци – те са с нас от първия ден на човека и човек винаги е показвал, че колкото и да са много, те никога не могат да заглушат докрай човещината.

Кой беше основният стимул за написването на „Малка човешка мелодия“?

Й. Р.: Вътрешната нужда да пиша.

Как се роди сборникът с разкази „Игра на гъски“? Въобще, дълго ли го писа, има ли включени текстове, които не са намерили място в първата книга?

Й. Р.: И той се роди от вътрешната нужда и се роди с писане. Писах разказите толкова, колкото беше нужно те да се появят, а отпаднали от предния сборник текстове вътре няма.

Банално казано е, но това е книга за живота и хората. За първата ти книга може да се каже същото. Нещо повече, животът и смъртта стоят на едно равнище с героите в разказите от „Игра на гъски“, сякаш са част от персонажната система. Те ли (животът, смъртта и хората) са основният обект на творчеството ти?

Й. Р.: Животът е извезан от ражданията и смъртите на хората. Мене това ме интересува. Тъканта, нишките, от които е извезан живота. Но не бива да забравяме, че различните животи, макар да имат в същината си тези две опорни точки, са дело и на човека, който ги води. И в голяма степен той е отговорен с какво ще съшие своя живот.

„(...) невъзможна човешка игра на мамене на природата“ – това е цитат от разказа „Игра на гъски“. Може ли да се приеме, че това е един от ключовете за разбирането на разказа, а и на книгата дори?

Й. Р.: Интересна работа е съжителството на човека с околния свят. Той все иска някак да го подчини, да го определи, да му сложи някакви граници и да търси края в безкрая. Само за да му е мирна главата и за да може да си обясни необяснимото. Не знам какво има толкова за разбиране в разказа, че който и да е цитат да е ключ. Така съм видял съществуването на тия хора и мисля, че няма нещо твърде скрито в текста. Те са там и неизбежно покрай тях броди краят на собствените им животи и лошотията. Пък и природата си е около тях. Предполагам, че това виждане може да се съотнесе и към други от текстовете. Но не се наемам да говоря за ключове, защото се надявам вратите в текстовете да са широко отворени за читателите.

От тук вече се разклонява и към други проблеми на съвремието ни, които засягат разкази от типа на „Върколаци и потисници“, един силен текст. Успява ли съвременната ни литература да изпълнява ролята на наш съдник или поне на отражение на действителността или сме се отклонили от курса? Има ли проблеми, които българските писатели и книгите им изпускат или не наблягат достатъчно?

Й. Р.: Съвременната литература и литературата днес въобще сме им обърнали гръб и не вярваме, че тя може да даде отговори или корективи на случващото се в света. Това се е случвало до края на миналия век, ние вече не искаме да вярваме, говоря ние като целия свят, не искаме да вярваме, че литературата може да утешава, може да назидава. Като че нямаме нужда да бъдем лъгани от поетите си, да бъдем призовавани и порицавани от писателите си.

Що се отнася до писането, което обръща внимание на социални проблеми – това е мой съзнателен избор. Не мога да обърна гръб на реалността. Всеки ден се будя с нея до себе си. И се опитвам да й покажа, че няма да ми се измъкне по терлици с всичките си зверства, абсурди, несправедливости, беззакония и посегателства срещу човека. Щастлив съм, че имам хора около себе си, които споделят тия възгледи и всеки в своето творчество обръща внимание на това. Където има липси, те неминуемо ще бъдат попълнени.

И понеже говорим за такова писане, тук ще си позволя да спомена една статия на Гео Милев „Възвание към българския писател“. Това е статия, която непрестанно е в полезрението ми и се опитвам да не я забравям, защото казаното в нея е важно за мен.

В „Под линия“ неведнъж сме споменавали, че литературата ни почти забрави селото и всички проблеми, свързани с него, а това не се отразява добре. Обект на все повече книги (предимно прозаични) е градът, градското битие и в немалката си част това е столицата. Съгласен ли си с това твърдение, защото разказите ти правят изключение и отговорът ти е любопитен?

Й. Р.: Предполагам, че съществува такава тенденция. Но в крайна сметка за мен е важно не литературата да помни селото, а ние всички да не забравяме откъде сме дошли.

Героите в разказите ти си приличат. Ако има някакво описание, то те са все слаби и със сини очи. Какво се крие за това решение или просто така се е случило? И как изграждаш образите, използваш ли живи прототипи?

Й. Р.: В някои от разказите героите са истински хора, хора, които съм срещал. Повечето от тези истински хора съм срещал на село. А българското село тъне в забрава и мизерия. Тия хора нямат какво да ядат, нямат никакъв поминък, как могат те да са дебели? А що се отнася до очите, предполагам, че със синия цвят най-лесно обяснявам набързо светлината в очите на същите тия гладуващи мизерстващи хора. Защото колкото и бедно да живеят, те са успели да запазят човещината, живота в себе си. И при срещи с тях очите им винаги са ми се стрували ярки, живи.

Границата на реалността в много от разказите ти е нарушена и читателят преминава в различна действителност, която често прилича на приказна такава. Защо? Или приемаш реалността като нещо много условно и за всеки тя има различни измерения?

Й. Р.: Какво е реално в крайна сметка? И някой държи ли правата над дефиницията за реалност? Това, което е пред очите ни често ни се струва по-нереално от най-нелепата фикция. Така и когато ти разкажат някоя безумна история, често ще се намери някой, който да каже „Това не можеш да го измислиш!“

Как избираш заглавията на разказите си? В последствие ли се появяват или започваш писането първо от тях? И защо именно това заглавие е избрано за сборника?

Й. Р.: Напоследък, когато сядам да пиша, ми хрумват прекрасни заглавия и текстовете излизат толкова слаби, толкова лоши. Понякога най-хубавите ми текстове, или поне тези които на мене най-много ми харесват имат толкова незабележими заглавия. Във всеки случай това е една от най-трудните работи. А пък заглавието на сборника е от историята, която много обичам, която е истинска история, която аз ще пазя винаги в себе си.

Вълнуваш ли се от мнението на читателите и критиката? Важно ли е то за теб?

Й. Р.: Гледам да не се вълнувам много, защото ми се завива свят от много вълнения.

Трябва ли литературната критика да има по-голяма роля в книгоиздаването според теб?

Й. Р.: Критиката въобще е голяма работа и много ми харесват историите на нашите писатели като Пенчо Славейков, Гео Милев, Пейо Яворов, които са писали критиката и нищо не са спестявали на бездарието. Мисля, че смелостта в критиката се е изпарила, с няколко прекрасни изключения. И това е пагубно не само за книгоиздаването, но за всички нас, говоря за липсата на искреност. 

"Под линия", 2017г.