„Истории
с цигани, колкото щеш! Живописен народ!“ (Попов, 2014:
81)
Появата
на празнини и липси в съвременната ни литература е неизбежна и тук идва ролята
на критиката, а и на самите писатели като участници в процеса, да откриват
подобни липси. Става въпрос за неща, за които не се пише, които не са обект на
литературни произведения, като някои теми, проблеми на обществото или социални
прослойки. Много трудно могат да бъдат изброени съвременни автори и книги,
които да разглеждат, например, проблемите на малкия град и селото (макар да се
наблюдават опити в областта на прозата последно време). Селянинът като образ
почти отсъства вече, а циганите още повече, въпреки че са основна част от
действителността ни, от която не можем да избягаме. Вижда се как съвременни
книги стават успешни, засягайки теми от историята ни, от възрожденското,
комунистическо и социалистическо минало, политически и криминални теми също,
докато някои места от настоящето ни остават празни. Това, разбира се, са
нормални явления в литературата на дадена държава, в случа България. Причините
могат да бъдат много, но те не са от толкова голямо значение. По-важното е как
всичко това се отразява на цялостния облик, как влияе на пишещите и още
по-важно, как самата литература, как книгите, които излизат, влияят на
обществото и какви личности изграждат.
Защото при нарушен баланс, какъвто по мое мнение е настъпил, се получава заблуда, изкривяване на личната преценка и разбирането, не само за литературата, а и за реалната ситуация на действителността, в която живеем.
През
2014г. излиза сборникът с разкази на Людмил Попов, носещ заглавието „Цигански
разкази“. Едно любопитно, дори провокативно заглавие, като се има предвид как
повечето хора гледат и възприемат циганския етнос.
Шареният
низ от текстове започва с „Ябълковската Нефертити“ – разказ, който привлича и
силно въздейства с отношението и почитта си към земята и природата. Множеството
остарели думи от селския бит придават пълнота и цвят на света, в който попада
читателят, още повече, че не изглеждат изкуствено вмъкнати в повествованието.
Същото възхищение от „малките, добри и
изящни неща“ от природата продължава в целия сборник. Авторът опитва да ни
върне към онази връзка със земята, която ни помага да откриваме красивото не в
парите и материалното имущество, а в стрък трева, в дъжда, полето и хората
около нас. И циганите от разказите на Людмил Попов все още не са забравили
това. Нещо повече, в някои отношения те са запазили българското в себе си
повече, отколкото много от самите българи.
Тази
книга води битка с предразсъдъците на хората. Отношението към циганите в
повечето случаи е негативно. Заради някои черти от културата и бита им, те са
приемани като престъпници, хулигани, крадци, измамници, използвачи и т.н. И в
разкази като като „Психологическа битка“, „Душата на престъпника“, „Опасна зона“,
„Циганска сватба“, „Задушница“, те са представени именно като такива, макар и
по един идиличен и наивистичен начин, спестявайки им изцяло негативния образ.
В
своята същност, освен, че се бори с предразсъдъците, сборникът на родения в
Пловдив писател издига в култ образа на циганите. Вдъхновени и от лични
преживявания, една голяма част от разказите идат да покажат на читателите, че
въпреки всичко, което си мислим за тях, циганите мога да бъдат верни приятели („Приятел
не се избира“, „Дурали“), обикновени хора, с които не е трудно да се живее и
които изкарват прехраната си със земеделие или друга работа („Дъжд“, „Пътуване
с шкодичката“), достойни и добри хора, които въпреки бедността си, са способни
да дадат нещо от себе си или да открият красивото в дребен детайл („Мирис на
кожа“, „Жаир“, „Банани“). В „Случки на гарата“ са показани други положителни
страни на циганите. Представени са като хора, които не се страхуват да се
намесят в трудни и опасни ситуации, да помагат, когато е нужно. Показано е чувството
им за справедливост, което ги кара да не се спират дори пред лицето на
властимащите, за разлика от повечето хора, които се плашат или просто не искат
да се намесват.
Трябва
да се отбележи все пак, че действието в голяма част от разказите, представящи
циганите в положителна светлина, се развива е недалечното минало. Или както се
казва в едно от посвещенията в самото начало на книгата - „десетилетието на циганския етнос и култура“. Към това насочват не
само остарелите думи, но и някои детайли от описанието, показателите за време в
текста, както и неща като „шкодичката“.
Стига се до извода, че става въпрос за време, в което не само циганите, а сякаш
всички хора са били по-добри, животът все още не е бил комерсиален. Още една
интересна особеност е, че положително представените цигани са все от село
Ябълково, а тези от града (и един от Англия в това число) изглеждат покварени и
развалени. Авторът умело ни представя две картини, от които ясно се вижда как
сме загубили и забравили чувствителност към света, човешката ни същност се е
сринала почти до примитивното, заради своята порочност. От спомените на героите
се усеща тъга и носталгия по миналото, оставят чувството за нещо неизживяно,
неизказано и преждевременно приключило.
Както
подобава на една добра книга, и тази изразява авторовото мнение за някои
социални проблеми (като тези за управлението на държавата и проституцията),
макар и не съвсем замаскирано зад мислите на един от повтарящите се персонажи,
определян като „Софиянеца“. Така дори
и третолично, повествованието е пряко под контрола на автора.
Писането
на Людмил Попов е изчистено от метафори, но в същото време достатъчно
описателно и цветно. Залага на случката, на плътния и въздействащ изказ, който
вкарва читателя навътре в текста, прави го съпричастен и мислещ върху
действията на героите, макар този изказ да става на места леко романтичен и
идеалистичен.
„Цигански
разкази“ е книга, която е способна да запълни празнини в българската
литература. От нейното излизане са минали няколко години, но дори и сега, си
струва да ѝ бъде обърнато внимание.
Попов 2014: Попов, Л. Цигански разкази. Издателство "SMART BOOKS"
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2017г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар