Имате
немалък опит като писател, но и като наблюдател на българската литература.
Какво е състоянието на литературата ни според вас?
Христо Карастоянов: Може да ви изненадам, но според мен
състоянието на литературата е добро. Само че ви моля да не смесваме литература
и книжен пазар. Различни неща са и отговорът би бил различен... Искам да кажа,
че излизат страшно много свестни книги, обаче дали стигат до своя читател... –
питайте издателите!
Има
ли липси, празнини (теми, образи, събития, за които не се пише), които трябва
да бъдат запълнени?
Хр. К.: Вероятно, вероятно... Вероятно има. Лично
мен обаче повече ме притеснява една друга работа. От няколко години насам, дето
седна и дето стана, обичам да повтарям: Хора, четете умни книги днес, за да не
ви се налага утре пак да четете забранени.
Често
и вие самият в книгите си прибягвате до теми от миналото, от историята. Това ли
е начинът да израстваме, и в литературата, и като народ?
Хр. К.: Е
по-жесток въпрос просто не може да се формулира! Законен, но жесток. Да
повтарям ли ужасяващата истина, че например за Батак ние знаем не от
историографията, а от литературата? За Априлското въстание знаем от „Под
игото”, от „Епопея на забравените” и от „Записките...” на Захари Стоянов.
Захари Стоянов е обявен от Александър Балабанов за „българския Тукидит”, ама
това просто не е вярно. Захари Стоянов не е историк, Захари Стоянов е един
невероятен писател. При него всичко е стаена (или изригнала) емоция, а не
документ. Просто защото историографията е вечно подчинена на политическата
конюнктура; историографията не запълва бели полета в нашето минало – напротив,
отваря нови и нови бели полета.
Сакън, да не си помислите, че се сравнявам с тия хора,
но дори и аз имам пример за това как литературата „действа” вместо науката. По
повод романа „Една и съща нощ” в един форум някой беше написал: „В училище не
разбирах защо Гео Милев трябва да е в учебниците. Тази книга ми даде пределно
ясен отговор.” Ласкателно, разбира се, ама разбирате ли какво трябва да е
зубрил от учебниците този непознат за мен човек?...
Романът
властва на литературното поле. Трудно ми е да твърдя със сигурност, но може би
няма в историята ни период, в който да са се издавали толкова много романи,
колкото в последните десет-петнадесет години. На какво отдавате тази тенденция
и може ли тя да се промени, ако разбира се сте съгласен с това твърдение?
Хр. К.: Със сигурност всеки има свой си отговор на
този въпрос. Та и аз така... Според мен отговорът е по-скоро търговски:
романите пò се продават... Приемете го като мрачна шега, но наистина съм готов
да се обзаложа, че това е причината. То май и мнозина от издателите мислят
така. Но също така мисля, че това е несправедливо. (А може пък и да е напълно
справедливо, не знам.) Знам само че разказът е висшият пилотаж в прозата.
Много, много трудна работа е разказът.
И знаете ли кое е странното? По мое време да понечиш
да дебютираш с роман се смяташе за страшно нахалство! Между първите книги на
начеващи автори от седемдесетте и осемдесетте години на миналия век я има три
романа, я няма и толкоз. Редакторите в тогавашните издателства бяха
непреклонни: Рано ти е за роман, романът – ехее... Един вид първо се понаучи
малко с разкази, пък после вече ще видим. Абсурд! Доколко сме се упражнили с
разказите, не знам, но общо взето почти веднага след дебютната си книга
повечето от нас издаваха роман. Като дори и тогава малко така срамежливо го
обявявахме за повест. Жанровата каша от ония времена е дълга тема, но общо
взето повестта беше по-приемлива в очите на издателите. Поне при мен стана
точно така: дебютният ми сборник „Пропукан асфалт” излезе през 1981 година, а
през 1984 в пловдивското издателство „Христо Г. Данов” се появи „Перпетуум
мобиле”. Жанровото определение гласеше „повест – хроника” – абсолютна глупост,
разбира се, но само така можеше да мине.
Знам, знам, че се отклоних от въпроса!... Но без да
адвокатствам на авторите на романи (или пък на читателите) ще допълня само
това, че днешната българска литература проби мрачната стена на неизвестността и
излезе непоколебимо на европейския и на световния книжен пазар именно с романи.
„Физика на тъгата” на Георги Господинов е голямо доказателство в това
отношение: май вече е издаден в повечето страни в Европа, четат го в САЩ,
спечели голямата награда „Ян Михалски” в Швейцария... (Впрочем добре превеждан
и продаван навън е и „Естествен роман”.) И далеч не е само Георги Господинов.
Алек Попов също е много превеждан, Владимир Зарев е извънредно популярен в
Германия именно с романите си, и дори трудният за превод роман на Милен Русков
вече се появи зад граница. Та може пък и да не съм докрай прав – чисто и просто
може романът в момента наистина да е в силата си.
Нека
стесним малко кръга към вашите книги. Отърсихте ли се от всичко, което ви се
случи покрай „Една и съща нощ“, т.е. от проучването, писането, излизането на
книгата, а след това многобройните въпроси и коментари покрай нея? Живее ли
тази книга все още във вас?
Хр. К.: Ами май да. По едно време си мислех за нещо
като продължение на „Една и съща нощ”, дори направих някакъв жалък опит... Но
се отказах. Просто разбрах, че ще е трудна работа, защото в това продължение
трябваше да се разказва за това – какво е станало след смъртта. Възможно е да
не знаете, че и Гео Милев, и Георги Шейтанов са продължавали да ги търсят с
полицейски бюлетин доста след оня шибан месец май на 25-та! А бащата на Гео
Милев Мильо Касабов просто е забранил на семейството да си сложи траур...
Направил е опело на сина си точно една година след деня, в който някой му бил
казал, че е виждал Гео Милев жив. Цяла година тоя човек не се е предавал в
надеждата си, че поетът е жив някъде... Въобще 25-та година е някак си преломна
година. След нея в литературата всичко се уталожва, няма бунтовни жестове, няма
нищо, което да прилича поне малко на „Пламък”. Същото е и с анархизма. Само че
това е лесно да се каже и адски трудно да се „докаже” в роман...
Това
ли е вашата книга, емблемата на
Карастоянов? Не само заради наградите и признанията, но и заради всичко, което
дава на българската литература тази книга, без това да значи, че обезличаваме
останалите ви по този начин.
Хр. К.: Сигурно е така, но искам да ви кажа нещо
друго. „Една и съща нощ” най-внезапно заживя някакъв свой си живот. То вероятно
същото важи за всяка книга, но специално за „Нощта...” това не е метафора: тя
си заживя буквално сама, а пък аз просто вървях подире й. Тя правеше каквото си
иска, честно ви казвам. Мога и с примери. Да кажем още първата седмица, след
като „Жанет 45” я пусна на пазара, ми се обади Иван Добчев. С Иван Добчев не се
бяхме чували най-малко трийсет години. И ми вика, че искал да пише пиеса по
книгата и после да я постави тази пиеса. Е? Аз не съм го търсил – книгата сама
го е намерила. И резултатът е спектакълът „Гео” на първата сцена на
републиката. Нали не мислите, че някога съм мечтал да си видя името на афиш на
Народния театър? По същия начин сама попадна в ръцете на писателката и
преводачка Изидора Анжел от Чикаго, тъй че ме отведе на стари години в САЩ на
преводаческа лаборатория. (Според договора с издателството Оупън летър някъде
през лятото трябва да се появи в Щатите, преведена от Изидора.) Четири дни след
като сама си спечели наградата „Елиас Канети” в Русе, „Една и съща нощ” ме
заведе във Виена – един от градовете на Канети. Такива едни работи... Но
най-важното, което ми се случи, че заради тая книга се случиха толкова много
срещи с хора, колкото не помня да ми са се случвали преди това.
"Под линия", 2017г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар