Такъв
ли е трудът, който полагате и за другите си книги (т.е. както за „Една и съща
нощ“)? И трябва ли писателите да се подготвят добре, да проучват, за да са
добри в занаята?
Христо Карастоянов: Да, така е, както го казвате.
Само че с „Една и съща нощ” беше малко по-различно. С живота и делото
(прощавайте за клишето) на Гео Милев и Георги Шейтанов се занимавам от
десетилетия. И хем не преувеличавам. А най ме занимаваше бляскавият резултат от
тяхното другаруване – списанието „Пламък”. Бях сигурен, че „Пламък” е на
двамата, но в ония години нямаше как да го докажа. Ама го твърдях де! Има
публикации за тая работа – статии разни, стенограми от конференции... И нито за
миг не ми е минавало през ума за книга! Още по-малко пък за роман. В един
момент обаче ми прещрака най-естественият въпрос – Гео Милев боляла ли го е тая
страшна рана в главата? Удобно ли му е било това порцеланово око? И – край! Гео
Милев някак си слезе от портрета в читанките, заживя си нормално (макар че
какво му е нормалното на живот като неговия), заживя си и Георги Шейтанов и
книгата си се написа (още веднъж – извинете за клишето). Всичко, което бях чел
за тия двама млади и бунтовни мъже, започнах да го виждам с други очи. И така
нататък.
Следващият
ми въпрос е свързан и с първия (този от първата част). Какви липси запълва
последната ви книга „Послепис“?
Хр. К.: А, „Послепис” е друга работа... Прекалено е
лична, за да си въобразявам, че може да запълни някакви липси. Ама се оказа, че
можело! Оказа се, че бая хора, като са я чели, са почнали да си спомнят неща от
своя си живот, и то неща, за които направо били забравили... Тук в Ямбол един
приятел почти успя да ме убеди, че тая книга съм я писал за него! Дано само да
са си спомняли личното си минало без гузност или каквото и да е там от този
сорт. Така или иначе сме го живели тоя живот и за да сме такива или онакива
днес, то е заради собственото ни минало. И ще е срамота не че сме го живяли,
ами ще е срамота ако се срамуваме от това, че сме го живели. Поне аз така
мисля.
Да
приемем, че някой млад писател напише след години своя „Послепис“. Как мислите,
каква би била съдбата на героите от книгата му?
Хр. К.: Не знам, не знам... Във всеки случай ще е
различна, ама много различна, това си личи още от сега...
Гледайки
назад във времето, сякаш всяко поколение пише за несбъднатите си мечти от
младостта. Някъде във времето нещо се обърква. Каква е причината според вас?
Или просто такава е съдбата на българина...
Хр. К.: Е, ама това е такъв грамадански въпрос! Не
ми се е случвало да чуя истински отговор. Може нещо с мечтите ни да не е в ред.
А може и обратното: много да са ни хубави мечтите, ама ние да не ги следваме
както трябва (пък после псуваме винаги другите, че не сме сбъднали мечтите си).
И най-сетне може да са прави онези, които твърдят, че няма по-страшно нещо от
сбъднатата мечта. Или по-разочароващо ли?
Нека
сменим темата. Справя ли се литературната критика с предназначението си?
Хр. К.: Вероятно. Само че къде да го покаже това?
Вижте, аз съм старомоден човек и за мен все още е важен книжният печат.
Големите вестници отдавна закриха страниците си за книги (изключенията само го
потвърждават, защото и в изключенията на практика няма критика в собствения
смисъл на думата, а по-скоро има едва ли не анонси за новоизлезли книги). Така
че остават един-два специализирани вестника, горе-долу толкова литературни
списания и от там нататък – интернет! А интернет е място, в което по-скоро ще
се загубиш, отколкото да се ориентираш какво става. (А и там няма как да виреят
дълги, задълбочени текстове: едно е да разгърнеш вестника, а съвсем друго да
скролираш, нали така?! Слава Богу вече има и блогове, и сайтове, където
литературният критик може да стигне оттатък ревюто.)
Само че има още нещо, дето дори не знам дали да го
казвам... Сега, да видя дали мога да го кажа накратко. У нас книжният живот е
фатално разделен: София и всичко останало! Дето се вика, скоро ще трябва да се
превеждаме... И съответно литературната критика забелязва само онова, което
става на съседната улица. А и в самата София всичко е изпоразделено на кръгове
и общности, които си имат и своята критика. Ще е неприлично аз да се жалвам от
това положение, но като цяло си е баш така. Най-простият пример в това
отношение са преведените някъде зад граница антологии на българска проза и
поезия. Правил съм си труда да броя колцина автори има в тези антологии, дето
да живеят отсам Осми километър – обикновено са нищожен брой късметлии. Всички
останали живеят в столицата. Дори съм се забавлявал да съчинявам заглавия от
рода на „Литературата ни е национална, обаче коя е нацията?”...
Май пак свърнах встрани от въпроса... Но не – не
съм. Просто си мисля, че какъвто ни е националният литературен процес – такава
ни е и литературната критика.
Та какво казах в началото? А, да... Ами просто се
загледайте във вестникарските павилиони. Там е фраш с какви ли не издания – от
таблоидите, през политическите списания, та до списания за прически. И ако
изровите поне един-два литературни вестника или поне едно списание за
литература и критика, викайте „ура”...
Как
мислите, трябва ли литературните процеси да са по-малко зависими от държавата?
Хр. К.: Че те зависими ли са? Наистина ли мислите,
че държавата изобщо я е еня за литературата, та чак и да подчинява
литературните процеси? Че то дори и национален център за книгата в
Министерството на културата не знам има ли, няма ли... Имаше, колкото да дава
някакви пари, но аз познавам издатели, които откровено се смееха на парите,
които им даваха от там.
И слава Богу, да ви кажа! Държавата – или поне
властта – ненавижда книгата, мрази я неистово, просто защото книгата е онова
нещо, което учи човека на ум и разум. Точно пък ум и разум у своите поданици
държавата не ще, защото те ще престанат да се появяват в природата веднъж на
четири години и то под формата на електорат.
Тъй че по-добре държавата да не помага на книгата (та
да я прави зависима). Нали е казано, че който плаща, той поръчва музиката. Тъй
че можете ли да си представите каква музика би произлязла, ако държавата на
генералите реши да плаща за литература? Строеви устави ще произлязат, какво
друго... И трийсет тома избрани съчинения на поредния партиен и държавен
ръководител.
Държавата може да помага на книгата по съвсем-съвсем
други начини, но то вече стана байгън да се говори за това. Само че именно
държавата успя да отдалечи ужасяващо българина от неговата книга. Което,
разбира се, е дълга история, но само да напомня, как първата работа на
редуващите се едно подир друго правителства беше да изрита българина от
книжарниците. Пък едновременно с това изрита и книгите на тротоара, а в книжарниците
настани къде автосалон, къде банка... Сега вече книжарници има, има и хора,
които купуват книги, ама става бавно тая работа.
И
за финал един закон на Карастоянов... ?
Хр. К.: Аха, разбрах въпроса... Страхувам се, че
наистина съм формулирал един закон, който май става все по-актуален, дявол да
го вземе! Ето го тоя закон: „Железните мъже ръждясват първи!” Може ли още един?
Ето: „Доказано е, че няма никаква разумна причина да се пишат книги. Освен
една-единствена: че книги трябва да се пишат!”
"Под линия", 2017г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар