За
читателите, избиращи книги от по-долните рафтове на книжарниците, няма как да
не направи впечатление корицата на романа „Доста“ с набиващия се на очи
червено-розов нюанс и контрастиращото лилаво. Търсеният ефект за привличане на
вниманието е налице. Трябва да се знае обаче, че това издание на „lexicon” не е първо, а
книгата излиза и през 2012г. от печата на издателство „Адвъртайз”, където е с различна корица и с
около петдесет страници по-голяма.
Цанка
Цанкова, известна с псевдонима си Мона Чобан, автор и на първия български
чиклит[1] роман
„Сексът не е повод за запознанство“, продължава една тенденция в българската
литература, която се наблюдава и в „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков,
в „Самодива“ на Краси Зуркова, донякъде и в „Бабо, разкажи ми спомен“ на
Ивинела Самуилова, а именно създаването на история, свързана и лежаща на
фолклора, на митологията и мистерията около българското село, но погледнато
отвън, през очите на минувача, на чужденеца или възвръщенеца.
Общо
казано, това представлява структурната схема на романа „Доста“ (макар и малко
спорно дали книгата може да бъде приемана като роман, заради обема,
разгръщането на действието и героите) – преместването на Катерина и нейния
съпруг Мано от Париж в българското селце Буйново, събитията, съпътстващи всичко
това и мистериозната история около момиче на име Достена, живяла преди около
сто и петдесет години.
Още
от началото, книгата започва спокойно, без особена динамика и бурни събития в
действието. Ако има нещо, което да нарушава това състояние, подобно на идилия,
то е свързано с емоционалните състояния на героите и в частност Катерина, която
може да бъде приета като централен образ. Другата сюжетна линия, която се
развива в миналото и е представена на читателите чрез бълнуванията на местния
луд Пабоб, е свързана с Доста и мистерията около нейната смърт, носеща след
себе си проклятие за жените от този род, но тя стъпва в повествованието
впоследствие. Тук идва и основният проблем, който пречи на цялата книга по мое
мнение. Завръзката, интригата в романа е прекалено проточена. Читателят попада
на нещо като продължително запознанство с живота на Катерина и Мано. Името от
заглавието, дори и само споменато, се появява твърде рядко и късно в първата
половина на книгата. А трябва да се отбележи, че самата история с момичето е
неясна, не става ясно защо е вмъкната в другата история, разказваща за Катерина
и Мано. И подобно развитие, при прочетена вече половин книга, носи вероятността
да обърка читателя и да го откаже. Цялото отлагане и увъртане около случилото
се и връзката на Доста със събитията от настоящето в романа прави големи
епизоди от книгата да изглеждат като пълнеж, като допълване на обема. Такива са
подробностите около живота и вътрешните състояния на Катерина, Мано и малкото
останали старци в селото, дейности от ежедневието им, случки от миналото им и
прочие подобни моменти, които иначе не са неестествени за природата на романа,
но тук те нямат отношение към основното в него, което е заявено на гърба на
книгата и чрез заглавието. Едва втората половина и към края на романа започва
да се случва нещо по-интригуващо и грабващо читателското внимание, да има раздвижване
в правилната посока и с по-малко отклонения.
Друга
слабост на книгата е неумелото прикриване на авторката зад героинята чрез
всевиждащия и всезнаещ повествовател. Дори без да познава живота на Мона Чобан,
читателят няма как да не направи връзка между нея и Катерина. Да, подобно нещо
също е нормално за литературата, съвсем в реда на нещата е да има втъкани лични
впечатления и преживявания, но тук прекаленото взиране в героинята, постоянното
почти следене на действията и чувствата ѝ (в това отношение се вижда прилика с
чиклит романа) на фона на по-неутралния поглед върху другите персонажи и дори
Доста, правят лесно доловима връзката между автор и герой. Самото отношение на
повествователя е различно спрямо Катерина и спрямо останалите. Навярно разказването
в първо лице би стояло по-естествено в случая, би скрило доста грапавини, но
това е само лично предположение.
„Доста“ затвърждава тезата, че
българският фолклор и българското село стават все по-привлекателни за авторите,
живеещи и творящи в чужбина. Покрай все по-осезаемата урбанизация и
отдалечаването на хората от природата, някои съвсем естествени и нормални за
българския бит доскоро дейности стават обект на внимание в книгите, на тях
започна да се гледа като на нещо екзотично, далечно и дори чуждо. Книгата на
Мона Чобан навярно ще намери своите почитатели, но трудно може да бъде приета
като мерило за висока литература.
[1] Жанр,
занимаващ се с проблемите на жените, с любовния им живот, с кариерата и прочие, от типа на „Сексът и градът“
Автор: Мехмед Атипов
"Под линия", 2017г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар