 |
| Митко Новков Снимка: Цочо Бояджиев |
Ще почна с малко по-общ въпрос, но и продиктуван
от събитията в българската литература и излизащите книги в последните няколко
години. Оказва ли нужното влияние критиката върху литературните процеси или
повечето неща се случват независимо от нея, без да бъдат повлияни от нея? Или
пък критиката въобще не успява да изпълни някои от предназначенията си... ?
Митко
Новков: Е, едва ли критиката има за цел
да влияе върху литературните процеси, все пак не сме във времената на
социалистическия реализъм (смее се). Поне аз нямам това за цел, ама хич! Макар
че, бих казал, стойностната и внимателна критика успя да открои автор като
Милен Русков например, който и преди „Възвишение“ имаше два прекрасни романа –
„Джобна енциклопедия на мистериите“ и „Захвърлен в природата“. Вярно, по повод
първия се разрази спор роман ли е или не, отново във връзка с някаква награда,
не си спомням вече коя: Владимир Трендафилов отстояваше позицията, че не е, но
аз – само да отбележа – не съм съгласен с него; ала така или иначе, за
критиката Милен Русков беше забележителен писател още преди „Възвишение“ и
„Чамкория“. В този смисъл – да, изглежда сте прав, успехът на автора сякаш става
извън критиката, тя обаче е онзи стожер, който посочва стойностното дори още
преди да е разпознато от широката публика. В момента се надявам, между другото,
публиката да разпознае и оцени по достойнство един великолепен роман какъвто е „Мѣстото или Сказание за
Иракли“ на рано напусналия ни Димитър Б. Димов, който ИК „Жанет 45“ преиздаде
съвсем наскоро. А колкото до предназначенията на критиката – аз, честно казано,
не знам кои са те, вие знаете ли ги! (смее се)
А Вие как мислите, българските писатели вслушват
ли се в това, което казват критиците, следват ли напътствията, тоновете, които
задават, ако мога така да се изразя, за да създават по-добри книги, за да
надграждат в писането си? И можете ли дадете примери за това?
М.Н.: Добрите български писатели – тези, които
знаят, че няма съвършено писане – да, определено. Всеки някогашен добър
български писател е бил такъв, всеки сегашен добър български писател е такъв.
Убедени в абсолютното съвършенство на своя текст са само графоманите.
От наблюденията и опита, който имате, съгласен ли
сте с едно такова твърдение, че преди двадесет, дори тридесет години, критиката
е имала по-голяма роля за качеството на литературата, отколкото сега?
Естествено, с това нямам предвид, че тогава са се
пишели по-хубави книги от сега, далеч съм от подобни сравнения.
М.Н.: Ако говорим за периода преди 1989 г., бих
казал, че ролята на критиката е била не чак толкова литературна и естетическа,
колкото политическа и идеологическа, за съжаление. Може би поради това в днешно
време тя така трудно успява да възстанови и удържи авторитета си отново. Слава
Богу, подобни задачи сега тя не изпълнява, ако не броим ретроградите от Съюза
на писателите, за които като че ли още не е дошла 1956 г. А качеството на
литературата не зависи от критиката, качеството на литературата зависи от
таланта на писателя. Критиката единствено има длъжност да установи този талант
и да отговори, доколкото е по силите ѝ,
дали съответният писател или поет е бил на висотата на таланта си, даден му от
Бога.
Ясно е за всеки, занимаващ се с литература, че
пазарът е сред основните фактори в книгоиздаването. И в тази връзка, липсата на
достатъчна комуникация, на достатъчна чуваемост на издателствата спрямо
сериозната критика не е ли липсващото звено от веригата, което да завърти колелото
в още по-успешна посока, приемайки, че последно време се наблюдават известни
подобрения?
М.Н.: Да, имаше такъв период, 90-те бяха
показателни, тогава никой не се интересуваше от българска литература и почти
никой не я издаваше (единствено „Жанет 45“, длъжен съм да подчертая, поемаше
риска), тъй като от пазарна гледна точка беше провал. Постепенно нещата се
промениха и в тази връзка трябва да кажа: фактът, че пазарът не се интересуваше
от българска литература, а тя въпреки този без-интерес успя да постигне тези
високи стойности в момента, показва само, че литература и пазар не са
релевантни величини, че литературата се случва независимо от пазара и че когато
литературата тръгне нагоре, пазарът е този, който я следва с изплезен език (смее
се). А иначе в последния брой на сп. „Съвременник“ аз пуснах един текст,
озаглавен „Милост за критиците“, който точно към това призоваваше – да има поне
един общ сайт, където издателствата да публикуват най-новите си издания, че
иначе е просто невъзможно да се обозре всичко в това море от книги.
А в тази връзка, и Вие сте го казвали, че все
по-малко са допирните точки между литературата, киното, театъра, музиката,
изобразителното изкуство и т.н., те все по-малко се интересуват едно от друго.
Може ли по-подробно да разсъждавате върху тази теза? И как би могло да се
промени това, до какво би довела евентуална положителна промяна?
М.Н.: Не, не допирните точки, по-скоро
любопитството между тях изчезна. Или поне на мен така ми се струва. През
тоталитарните времена, когато натискът на властта беше понякога неописуем върху
творческите личности, тъкмо в това любопитство се откриваше възможност на този
натиска да се устои. Та в този смисъл е моят вопъл. А иначе не бихме могли да
говорим за изчезнали допирни точки, след като киното и театърът реализираха
„Възвишение“, а сега в театъра и „Чамкория“, че все повече се чете българска,
подчертавам българска литература, че художниците ни все повече се радват
на внимание от най-различни творчески кръгове. Но има още много, което да се
направи и това зависи от нас, от никого другиго. Още повече във време, когато
държавата продължава да стои по-скоро безучастно, отколкото съпричастно към
съвременната българска култура.
Последната Ви книга („От Мърквичка до Минотавъра“)
е крачка в тази посока. Как се приема тя в различните среди?
М.Н.: Ами различно (смее се). Честно казано,
радвам се, че и художници, и литератори, и театрали, и кинаджии, а и широката
публика я посрещат добре, макар тя да не е лесна книга. Че и дебела (смее се).
През последните няколко години излязоха и други
сериозни и важни книги (най-вече на университетски преподаватели), които до
известна степен окомплектоват дадени явления и процеси в различните области на
литературата. Но има ли според Вас нещо в съвременната ни литература (а и не
само), което се изпуска, което остава разпиляно и недогледано?
М.Н.: 90-те. 90-те са толкова важен период от
българската литература, тогава се извърши такъв радикален поврат, че, сигурен
съм, той ще храни много изследователи години наред. Но понеже сякаш все още сме
твърде близо до него, сериозното му проучване и анализиране предстои.
Опирайки се отново на опита си, как според Вас се
развива българската литература? Изоставаме ли в световно отношение откъм идеи,
теми, стилове?
М.Н.: Българската литература се развива по
български и слава Богу. Всяка литература има свои специфики, може би
най-голямата специфика на българската литература в момента е, че тя е така
разнообразна, с толкова различни направления, търсения, открития, че е почти
невъзможно да се откроят някакви общи тенденции. Но че е в добро здраве, даже в
отлично здраве, бих казал, – това е несъмнено.
Имате ли информация, получавате ли отнякъде
обратна връзка, която малко по-подробно да описва как е представена българската
литература в другите държави и как се приемат българските книги от
чуждестранните читатели?
М.Н.: Аз имам цяла книга – „Намерени в превода“
(„Жанет 45“, 2015), с интервюта с преводачи от български език чужденци. И
когато казвам, че българската държава неглижира българската култура, имам точно
това предвид: други страни имат цели програми за преводи на техни автори на
чужди езици, много от българските издателства се възползват от тях и затова
днес можем да четем толкова много унгарски, чешки, словашки, да не говорим за
немскоезични, френски и италиански автори, докато нашата държава продължава да
е пас в това отношение. И преводачите от български са оставени на самотек, сами
да се оправят. Въпреки това имената на Георги Господинов, на Теодора Димова, на
Алек Попов, на Иван Христов, на Емилия Дворянова, на Милен Русков, на
Александър Секулов са познати и – бих казал дори – обичани от четящите чужди
публики. Но това са самотни усилия на издръжливи бегачи на дълги разстояния,
промисленият държавен стратегически план липсва и не зная изобщо дали ще се
появи някога.
Литературните блогове и сайтове се превръщат във
все по-масово средство за читателите да получат някаква информация и мнение за
дадена книга. Но тези интернет сайтове и блогове не изкривяват ли до известна
степен представата на читателите за това кое е наистина стойностно? Дали не се
размиват самите читателските възприятия чрез не съвсем адекватните текстове,
които се публикуват там? Питам с ясната мисъл, че „Под линия“ също е
литературен блог, но и уповаващ се на съвсем други принципи.
М.Н.: Много е важно да се знае: „Ах!“ и „Ох!“,
„Е-ха!“ и „Супер!“ не са литературна критика (смее се). А много от блоговете
коментират книги точно по този начин. Може би трябва ние, критиците, да се
поразчупим малко, да потърсим други пространства за своите материали, вече
публикувани (аз, прочее, го правя), за да я преодолеем тази дилетантщина в
коментирането на книгите. А иначе: този, който има усет и вътрешно чувство,
едва ли би се втурнал и повлиял от подобни емоционални възклицания. Но, честно
казано, ако ги има, то и критика не му трябва, сам ще успее да си намери онези
четива, които най-силно съответстват на неговите интелект и манталитет.
И последно, смятате ли, че държавата като
институция трябва да участва по-дейно, да подпомага повече културните дейности,
като тук не говорим само за литературата?
М.Н.: Е, аз вече няколко пъти казах за държавата…
Затова ДА, категорично!
"Под линия", 2018г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар