НОВО ИЗСЛЕДВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПИСАТЕЛСКА МЕМОАРНА ЛИТЕРАТУРА

 

Книгата „Свидетелски почерци на литературната история. Писателските мемоари за българската литература между двете световни войни“ от Теодора Кашилска е първото обстойно изследване на българската писателска мемоарна литература за периода между двете световни войни, създавана от втората половина на 30-те години на ХХ век до наши дни.

В обект на изследване са превърнати многостепенните диалогични отношения между: литературните текстове, създадени и четени в периода между двете световни войни; литературноисторическите наративи, които ги коментират както в същия, така и във всички последващи контексти; писателските свидетелски разкази за литературата и литературния живот през този период; институциите, натоварени с отговорността да четат тези текстове и да поддържат паметта за тях. Целта е да бъде проследена писателската мемоарна литература за периода с оглед на специфичното ѝ позициониране спрямо литературноисторическите разкази за същия времеви отрязък.

От теоретичната база, създадена около понятията памет, свидетелство, история, литературна история и мемоари, в монографията са привлечени като високо функционални по отношение на изследвания материал тезите на Ян Асман, Алайда Асман, Пиер Нора, Пол Дж. Ийкин, Р. Дж. Колингууд и др.

В първа глава от изследването е изготвен корпус от писателски мемоари за периода между двете световни войни, публикувани в рамките на повече от осемдесет години, който представлява уникален по рода си библиографски източник. Въз основа на неговия анализ авторката изгражда цялостна визия за процесите на възникване на писателските мемоари и предлага модел за тяхното вътрешно структуриране (авторски статуси, жанрова класификация, тематични полета).

Във втора глава Теодора Кашилска въвежда понятието егонаратив като название на специфична наративна конструкция, при която пишещият се превръща в централен обект на изложението. Става дума за съзнателно и целенасочено моделиране на литературна памет за наратора чрез конструиране на мемоарни наративи, които контролират визията за цялата литературна събитийност. Мемоарите на Кирил Христов, Дора Габе и Богомил Райнов са откроени като подварианти на разгръщането на егонаратива.

Една от основните причини за конструирането на егонаратив според авторката е необходимостта от прекрояване на собствената биография с оглед на изменени естетически нагласи и други актуални промени в контекста или на радикални политически трансформации. Убедително е защитена тезата, че Богомил Райнов реконструира спомените си за Николай Райнов спрямо актуалната обществено-политическа ситуация, което води до активно редактиране и пренареждане на биографичния портрет на бащата.

В трета глава са проучени и откроени механизмите на конструиране на памет за високоценени авторови фигури от националния литературен канон като Христо Смирненски и Йордан Йовков — фигури, които участват в изграждането на националната културна идентичност — в рамките на повече от четири десетилетия.

Хронологичното проследяване на публикуваните писателски мемоари за Христо Смирненски показва, че паметта за поета се конструира динамично и непоследователно. Много от съвременниците му, които не разпознават „гения“ приживе, записват спомените си десетилетия след смъртта му, когато той вече е утвърден от новата власт като ключова фигура в българската поезия. За разлика от това, паметта за Йордан Йовков се натрупва сравнително равномерно, без резки пикове и спадове. В хода на анализа е предложен и различен поглед към тези мемоарни текстове, според който писателската памет за твореца разпознава неговите персонажи като идентификационно значими за личността му.

В последната глава са интерпретирани панорамните свидетелски разкази за литературната събитийност, контекста и промените в него. В три отделни части са разгледани „Път през годините“ от Константин Константинов, поредицата „Литературни мемоари“ и „Спомени за културния живот между двете световни войни“ от Кирил Кръстев.

Според Теодора Кашилска в „Път през годините“ Константин Константинов се стреми да съхрани паметта за маргинализирани от идеологическия императив на времето творци (Боян Пенев, Димитър Подвързачов, Йордан Йовков) и издания („Мисъл“, „Звено“, „Народ и армия“), като открито настоява за задълбоченото и безпристрастно им проучване. Това дава основание книгата му да бъде мислена като естетически коректив на една литературна история, в която високохудожествените произведения на значими автори са изтласкани в периферията на културната памет или анализирани по начин, който ги ощетява до степен на неузнаваемост.

Аналитичният преглед на поредицата „Литературни мемоари“ показва, че подобен тип издания могат да функционират като самостоятелен идеологически разказ за българската литература и литературните процеси в диахронен аспект. Те представят литературните процеси както като исторически развой, така и като реализация на естетическата им значимост спрямо актуалния идеологически контекст, изпълнявайки задачата да потвърдят написаното от литературната история и да разширят списъка с канонични имена.

Мемоарният наратив на Кирил Кръстев е разгледан в неговата специфична функционалност — като усилие за припомняне и съхраняване на една потулена и подценена естетика, тази на модернизма. Неговите спомени запълват значителна празнина в тогавашната литературна история, като насочват вниманието към постиженията на ямболските модернисти в областта на авангардното изкуство.

Монографията изследва свидетелската памет на писателите като продуктивно поле за анализ на литературната комуникация. Теодора Кашилска проследява преплитането на естетически и ценностни избори с поколенчески и личностни различия, като акцентира върху напреженията при конструирането на тази памет и върху механизмите за социокултурен контрол. Особено убедително е разгледана ролята на мемоарите като алтернативен разказ за литературния живот — те разкриват динамиката около ключови автори и текстове, както и процесите на изграждане и преосмисляне на канона.

"Под линия", 2026