Под линия с Галин Никифоров

      Знае се, че имената на литературните герои обикновено не се избират случайно. А персонажите в последния Ви роман „Лисицата“ имат прелюбопитни имена. Говоря за тези, които обитават настоящето. С каква цел сте ги мислили така? И мислени ли са специално?

Галин Никифоров: В България живеят хора с всевъзможни имена от всякакви етноси и за мен е удоволствие да ползвам това разнообразие. Само в един мой роман имената бяха нещо повече от имена – в „Къщата на Клоуните”.  Самата книга беше сюреалистична, на границата на реалното и имената на героите трябваше да подсилват странността на историята, нейната особена, почти театрална атмосфера.

      В романа се чува разнообразна музика. Търсено ли е това или се е родило в процеса на писането? Това ли е музиката, която Ви вдъхновява или тя просто обслужва текста?

Г.Н.: Ако трябва да слушам нещо, предпочитам това да е тишината. При мен споменаването на музиката или на името на музиканта просто обслужва текста, прави го по-разнообразен, допълва обстановката и сцените, които изграждам. Иначе харесвам да слушам класически джаз и някои стари парчета от 70-те.

Времето, в което живеем е изключително динамично и всичко се случва много бързо. Бърза храна, бърза литература, бързи връзки, бърз живот и също толкова бърз край. Но Вашите герои са различни, времето за тях тече различно – дори за Виктор, който се стреми да разкрие бързо убийствата. Освен че това обслужва романовото действие, има ли друга причина те да са такива?

Г.Н.: Аз самият съм човек, който живее доста изолирано и животът ми си има друг, по-бавен ритъм, което обикновено се предава и в ритъма на повествованието в романите ми. Да

Евгения Иванова „Фото Стоянович”

          Романът „Фото Стоянович” е опит, не просто да бъде сътворен поредният исторически сюжет, а да се предложи един обективен разказ за историческия ход на събития от времето на Раковски до новата Българска държава. За целта Евгения Иванова избира жанровата категория на документалния роман. Хронологически се споменават всички важни исторически събития – легиите, въстанията, тайните комитети, идеите, чрез които да се постигне свободата и с чия помощ, до постепенното осъзнаване, че сами трябва да се погрижат за нея. Книгата по скоро прилича на историографско четиво. Главите, на които е подразделена, са  маркирани от дълги описателни изречения. Целенасочено липсва художественото в книгата. Опитът на авторката като професионален историк събира в книгата богата колекция от снимкови документи, а отличното познаване на историята води до нов, максимално сгъстен  прочит. Така читателят стои фронтално и има възможност да напасне всички моменти и важни събития на едно общо платно, където ще се пресекат пътищата на най-важните личности за българската история. Ще има възможност да види кои от тях са се познавали лично, кои не са успели да се срещнат, да наблюдава малките им и големи спорове.

Галин Никифоров - "Лисицата"

Добавете надпис

Последният роман на Галин Никифоров е смесица от мистика и философия, реалност и фантазно. Разгърнал действието върху няколко времеви оси, авторът изгражда един интересен и много любопитен сюжет, който развежда читателя из исторически епохи и места, като действието преминава през различни локации на два континента. Двата основни персонажа в романа са натоварени с множество общочовешки и екзистенциални кризи, като пътя на всеки от тях поотделно, а също така и общият им път, е белязан със знака на обречения. Онзи, чиято душа страда и не намира покой, но не след смъртта, а  приживе. Всеки персонаж носи своите дълбоки рани и белезите от тях като персонален кръст, всеки от тях отъпква пътя към собствената си Голгота, за да се пречисти и прероди в нов човек, за да намери покой душата му.

В структурно отношение романът е изграден от пролог, девет глави и епилог, има

рамкирана структура. Действието започва и свършва на едно и също място с разлика от няколко века. Прави впечатление, че при назоваването на топосите в началото на всяка от главите се посочва само държавата, евентуално някаква област, и година. Конкретното населено място е обозначено просто с буква. Изключение прави само 4 глава, където ясно е посочено, че действието се развива във Флоренция – 16 век.

 Началото на историята се полага в Килкени, Ирландия, в първата година на четиринайстото

"Обича ме, не те обича" - сборникът с разкази на издателство "Сиела"

Този сборник с шестнадесет разказа на издателство „Сиела“ тръгва с интересна заявка. На гърба на книгата нейният съставител Захари Карабашлиев изказва желанието си тя да се превърне в отражение на новата българска литература. Той споделя също, че в края на миналата година (2015) е поканил „някои от най-интересните български автори“ да напишат разказ на любовна тема. Премиерата на този сборник е февруари 2016 година. Вижда се, че в рамките на няколко месеца са написани шестнадесет разказа, обработени са, подредени са, въобще – минати са всички процедури преди и след печатането на една книга. Излишно е да казвам, че за българските стандарти това си е спринтьорско представяне, още повече, че авторът не е само един. Но нека не се забравя все пак, че това са „някои от най-интересните български автори“. Навярно за редовно четящата общественост, повечето (а може и всички) автори са известни. Заедно с темата на произведенията, книгата обещава да се превърне в успешен продукт.

                Наличието на много автори и предварителното задаване на темата на разказите им, насочва фокуса към техния стил, към сюжета и предразполага читателя да очаква изненадата до някаква степен, да очаква смайващи любовни истории. Една такава тема обаче неминуемо крие риска от възникването на дискусии и спорове, тъй като разбиранията за „разказ на любовна тема“ и въобще за това какво представлява любовта, могат и със сигурност ще се разминават. Друг е въпросът дали това не е и една от целите на тази книга – да създаде дискусия. Още повече, че Карабашлиев твърди, че това е „сборник, посветен на любовта във всичките ѝ измерения“. Твърдение, което идва малко крайно, защото ако ще се разпределя любовта като чувство, като явление, като усещане, като споделена емоция между двама, като химичен и биологичен процес в шестнадесет измерения, то това би било крайно недостатъчно. Все пак, макар и много условно, на базата на развръзката в историите, на настроенията, на внушенията, които носят, разказите могат да бъдат групирани на такива, в които любовта е неслучила се, невъзможна, трагична или възпрепятствана от нещо („365 дни любов“, „Без изменение“, „Запалката“ и др.), такива, в които любовта успява да пребъде или се създава впечатлението, че ще се случи („Nothing else matters”, „Фосили“, „Aqua Alta”, „Три секунди“, „Лагерта“) и такива разкази, в които любовта е застъпена по малко по-различен и, така да се каже, неромантичен начин и алкохолът е на особена почит („По-висок от мене“, „Първото и най-важно нещо, което човек трябва да прави, когато се дави, това е да държи главата си над водата“).

Под линия с Деян Енев

 Как ви се вижда състоянието на българския кратък разказ?

Д.Е.: Съвременните български разказвачи живеят в среда, която е осветена от труда на писатели, създали световни образци в жанра – Елин Пелин и Йовков, Хайтов и Радичков. И това неминуемо ги окриля. Така че аз не изпитвам никакви притеснения за живота на българския кратък разказ. В момента представители на всички поколения издават добри и много добри сборници с разкази, което е в подкрепа на думите ми. Аз ще обърна внимание само на няколко имена: Николай Фенерски, Калин Терзийски, отец Николай Петков, Бистра Величкова, Надежда Дерменджиева, Бойка Асиова, Пламен Тушков. Нещо повече – три гранддами на поезията ни, Федя Филкова, Мирела Иванова и Силвия Чолева също публикуваха запомнящи се сборници с разкази.

Като че ли напоследък издателствата залагат на все повече български писатели. Но дават ли те (издателствата) достатъчно шансове на млади и неизвестни автори да пробият, т.е. не е ли само привидна тази възможност, за да им издадат книгите (плащайки си или не), а рекламата и разпространението да останат леко тромави или това е отговорност, която трябва да поеме (или плати) самият автор?

Д.Е.: Това наистина е проблем. Аз самият предложих на „Сиела” дебютния сборник на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна”  и те го отхвърлиха. Предложих им втория сборник с разкази на Пламен Тушков „Караманци”, но чак когато прибягнах и до подкрепата на Калин Терзийски, книгата на Тушков излезе в „Сиела”. За да ми се каже напоследък, че книгата му не се продавала. А че вътре има пронизителни, разтърсващи разкази, това не е важно. Ами тогава да издаваме тоалетна хартия, тя ще се продава най-добре. Големите издателства се плашат като от огън от неизвестните имена. Но не всички могат да са Иво Сиромахов, всяка вечер да са на екран, нали така? В крайна сметка сборникът на Бистра Величкова излезе в „Рива” и взе наградата за дебют „Южна пролет”. Какво да говорим повече.

В този ред на мисли, не се ли оформя център от група автори, които да диктуват темпото, така да се каже, а всичко в периферията да си остане там?

Д.Е.: Прав си. В провинцията излизат прекрасни книги, за които почти никой не научава, на някои от тях попадам най-случайно. Аз самият съм заринат с ръкописи, с молба от авторите им да превърна книгата им във втора „Калуня-каля”. Не ги питам, разбира се, готови ли са да чакат 25 години.