Александър Шпатов - "Том 2.0"

Младото поколение български разказвачи, за които е ставало въпрос в други текстове и към които спокойно можем да причислим Александър Шпатов, изградиха свое лице на съвременния разказ, което е различно от това на разказа при вече утвърдените имена като Деян Енев, Алек Попов, Петър Делчев и т.н. Ясно е, че всички теми в литературните произведения са свързани по някакъв начин с живота на хората, но при младите разказвачи са налице случаите, при които преобладава показването на зверските и гнусни черти на хората. В друг случай пък светът в текстовете им става все по-пародиен, иронията и сарказмът намират по-широка употреба, негативизмът от случващото се в държавата – все по-голям. Развлекателният характер на този тип разкази надделява над стремежа за силно въздействие върху въображението, мислите, емоциите и чувствата на читателя. Трябва да се каже обаче, че определяните като „младото поколение разказвачи“ са автори, чиито теми, герои и топоси са свързани най-вече със София и живота в столицата (изключение прави може би Йордан Радичков).        

         Този сборник на Александър Шпатов представлява „оптимизираната версия на историите“ от първите три книги на автора – „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011), - както и един вид доразвитие на „#НаживоотСофия“ (забелязва се и във визията). Някои от разказите са по действителни случаи и са променени при публикацията им в този сборник в сравнение с първите им варианти, видяни са през друга призма, с цел да се извлече максимума от тях, да се стигне до оптималния им вид, за което трябва да бъдат признати усилията на автора и на редактора Татяна Джокова в случая.

Пътят към Храма, или Теодора Димова като романист

Безспорните качества на Теодора Димова като белетрист се проявяват в романите ѝ „Емине” (2001), „Майките” (2005), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013). И в прозата на авторката (както в драматургията ѝ) тематиката е тясно свързана със ситуацията в България днес, с актуалните проблеми на обществото и на личността, с абсолютизирането на секуларизация и последиците от този процес.

Белетристичните книги на Димова са преведени и издадени в редица чужди страни; у нас интересът на публиката и на критиката към нейните романи не е по-малък от този към драматургията ѝ. В своя студия Иван Станков отбелязва по този повод: „... върху романите на Теодора Димова се написаха доста добри оперативни текстове от хора, които не се хващат да пишат за всеки автор. Книгите бяха посрещнати добронамерено, дори възторжено.” (Станков, 2007: 6). Днес всеки, който има желание, време и средства, може да публикува текстовете си; понякога амбицията и платежоспособността на автора – а не талантът му – са от първостепенно значение. Безспорно писателската кариера на Теодора Димова няма общо с този „модел”; не е случайно, че професионализираните критици, които Станков визира, обръщат сериозно внимание на произведенията ѝ веднага след появата им. Романите на Димова, освен с увлекателния си сюжет, се отличават и с начина на повествуване, а и с особения си „педагогизъм”, както и с множеството референции към Светото писание. Нейните прозаически текстове са конструирани „не по правилата”; на места в тях няма категорично разграничаване между репликите на отделните персонажи, не се спазват основни граматически и стилистически правила, зададени от нормите на българския книжовен език (и заради тези особености на повествованията ги смятат за една от проявите на постмодернизма в съвременната българска литература). Заради специфичната си структура, алегоричността и функционализирането на фрагментарността и „хаосното” романите на Димова определено се осъзнават от читатели и интепретатори като нещо ново и провокативно в рамките на родната художествена словесност.

В тези повествования пътят и пътуването присъстват осезаемо и с различни свои лица, в различни смислови роли.

„Победа на въображението“ – преглед върху книгата „Ами ако? България на три морета“ от Христо Раянов

    Втората книга на Христо Раянов е един сбор от вероятности, които разкриват „истини за българската народопсихопатия“. Става въпрос за разкази, които описват какво би или не би се случило, ако историята или съдбата ни като народ бе различна от това, което познаваме (или са ни внушили през годините). Естествено, разказани с ясната представа, че нищо не може да се промени. Една книга, която е повече за мечтатели, както впрочем се обръща и повествователят към четящия. Заглавието на всеки разказ задава темата, започвайки винаги с „Ами ако“ и по един закачлив, забавен и неангажиращ начин се опитва да намекне или директно да назове някои от характерните черти на българите.

     Обикновено са засегнати моменти и личности от историята (най-вече българската), които са общоизвестни, така че откъм тематика, тази книга не изненадва особено. Задължително обаче трябва да се отбележи, че сборникът на Христо Раянов прави впечатление с начина, по който е подходено към познатите за всички теми и събития. Тук имаме една самоирония, надсмиване над самите себе си като цяло, а също и над самият повествовател (разграничаващ се от автора, като се обръща към него в трето лице), което е много показателно и говори за благородство, за съзряване, както на автора, така и на съвременната българска литература. На места дори се стига до гавра (А и не са много новите книги, в които обвинителният пръст да не е насочен към някого другиго, а да е обърнат към самите нас). Това е един от положителните аспекти на тази книжка. Освен това, тя се оказва доста познавателна и читателите могат или да си припомнят забравени факти от историята, или да научат нещо, което не знаят. Остава се с впечатлението за богата обща култура на писателя, въпреки че все по-честото прибягване до справки с източници от интернет (нещо, което правят все повече съвременни писатели) поставя под леко съмнение общата култура и чистото трудолюбие при създаването на творбите.

Теодора Димова и българската действителност от края на ХХ и началото на ХХI век

Днес Теодора Димова е една от най-известните в страната и в чужбина български писателки. Тя е авторка на девет издадени в книги пиеси („Платото”, „Игрила”, „Неда и кучетата”, „Замъкът Ирелох”, „Стопър”, „Кучката”, „Змийско мляко”, „Любовници”, „Невидимите пътища на прошката”), пет романа („Емине”, „Майките”, „Адриана”, „Марма, Мариам”, „Влакът за Емаус”) и два сборника с есеистика (в „Четири вида любов” са възпроизведени публикациите на Димова като колумнист на портал Kultura; „Ороци” съдържа подобни на тези текстове). Първата ѝ книга „Неда и кучетата” е от 1999; последната („Ороци”) става литературен факт през 2015 г; нейни текстове са преведени на руски, немски, френски, чешки, полски... – Димова наистина е едно от представителните лица на най-новата българска литература.

Пиесите на Теодора Димова „... не залежават в чекмеджето, а се реализират в постановки. Освен това носят и награди” (Кръстева, 2004: 25). Драматургичните ѝ произведения присъстват в афишите на ред български театри, а и се играят на сцени по света (оригиналните заглавия търпят вариативни промени при разните режисьорски интерпретации на творбите ѝ). Получавала е признание в национални и международни конкурси (награда на конкурс в БНР, на „Развитие”, награда на „Bank Austria” за източноевропейска литература, награда „Вик”, „Хеликон”, „Христо Г. Данов”[1]); често е гост в телевизионни студия или (като интервюирана) по страниците на печатни медии – мнението ѝ по въпросите, вълнуващи днешното българско общество, интересува аудиторията.

Пътят и пътуването в българската и в западните култури (кратък обзор)

Странстването, пътешествията – в разнообразни смислови роли, изобразителни решения и функции – присъстват в произведенията на словесното изкуство от всички епохи. Като анализират семантизациите на пътя и пътуването в творбите от далечното и по-близкото минало, съвременните изследователи стигат до пълноценно разбиране на световъзприемането и традициите, на мисленето и въображението, моделирани от и моделиращи съответните култури.

За странствания се разказва още в Античността, в геометричната епоха (VІІІ в. пр. н. е), в най-старите запазени писмени паметници – Омировите  „Илиада”, „Одисея”, „Батрахомиомахия”. Съзнанието, което те документират, свързва пътуването с авантюристичния импулс у човека, с поривите на младостта, също с проявите на доблестта и със защитата на честта, както и с желанието за завръщане у дома след изпълнение на дълга.  Именно във/чрез пътуването героят изгражда своята личност; то нерядко оказва влияние върху съдбата и на другите лица в представяната история. Словесните произведения тогава не се съхраняват на материален носител, единственият начин за възпроизвеждането им е устният – така, благодарение на рапсодите (съшивачките на песни) според някои изследователи, въпросните произведения постоянно се видоизменят, отместват се спрямо първоначалния си облик. Авторството не е категорично доказано и е вероятно познатите днес антични творби, приписвани на една личност, в действителност да принадлежат на друга или на колективен авторски субект.