Под линия с Владимир Полеганов

Наскоро излезе втората Ви книга – романът „Другият сън“. Как протече самият процес и от къде въобще тръгна този роман?

В.П.: Романът се появи след като започнах да пиша повест, която в моите представи беше втората в нещо като трилогия. Исках тя да е връзката, преходът от едно произведение към друго (и двете също повести), но в процеса на писане видях, че пространството за историята е по-голямо и повестта няма да е достатъчно широка рамка. Виждах това произведение като коридор без начало и без край и този образ ми помогна да структурирам всичко в романа – от разказаното до буквално показаното (предаване на пряка реч, избягване на нови редове, отделни абзаци).

Смятате ли, че сега, след като и други, участвали в поредицата „Нова поезия и проза“ заедно с Вас, издадоха по още една книга, поколението ви (приемайки не само авторите от поредицата като такова) ще изпъкне малко повече на фона на масовото издаване, защото след дебютните ви книги, то като че ли не успя да заяви присъствието си достатъчно категорично, било то заради издателството, разпространението или други подобни причини?

В.П.: Да, и вярвам, че това ще се случи. Изпъкването и формирането на поколение с разпознаваем глас е бавен процес, особено когато този глас не е естетически хомогенен – ние имаме различни подходи и интереси, но мисля, че успяваме да превърнем тези различия в една функционираща литературна екосистема. За това помагат не само следващите книги на всеки от нас, но и събития, като организираните от Стоян Ненов четения “Новото е странно”, които събират все повече автори. 

„Другият сън“ продължава фантастичната линия от дебютния Ви сборник с разкази („Деконструкцията на Томас С.“). Дълбочината на идеите в романа обаче води до определянето му като психологически такъв, както впрочем пише и на гърба на книгата. Предварително ли беше замислен този психологизъм или е нещо, което се получи впоследствие?

Същност и предназначение на литературните награди

Автор: Елена Грозданова 

          Под термина „литературни награди“ се разбира механизмът на присъждане на отличие на определен автор или книга, въз основа на предварително договорени критерии, съблюдавани  от кръг от хора, наречен жури. Литературните награди в своята същност представляват опит да се привлече публичното и медийно внимание върху съвременната литература и определящите литературни тенденции. Те са още една публична трибуна, от която се разграничават и категоризират стойности.

Всяка награда има определен профил, с който съществува на литературното поле. Основните елементи за създаване на облика на наградата са патрон на наградата, адресати, основаване, статут, съставяне на жури и процес на журиране, начин на връчване и начин на отразяването му публично, носител на наградата, парична стойност. Отношенията между тези елементи изграждат скелета на дадена литературна награда, който дори и от широката общественост може да се определи като стабилен или уязвим.

В  разбирането и за съвременна българска култура постепенно се наложи  мнението, че съществува само онова, което може да бъде видяно. За да се види обаче, то трябва да бъде показано. Да разбираме наградите като медиум, означава да ги възприемаме и като форма на културно материализиране, което само по себе си предизвиква интерес за медийно присъствие.

Илия Николчин – „Трусът“

„На тоя свят няма една истина, ами сто истини и всяка крещи, дращи, твърди, че е единствена.“ (Николчин, 2016: 176)

         Съвременната ни литература има склонност към поглеждане в миналото. Това е валидно най-вече за романите. Възраждането може би е времето, което най-силно вълнува родните писатели, съдейки по текстовете, които излизат и които се радват на по-голямо внимание от страна на книжарници, журита в конкурси и най-обикновени читатели. Друг значим период от българската история, който е обект на немалко съвременни (и не само) книги, е социализмът. Това са характерни черти на българската литература, които трябва да се приемат нормално, а не да се търси някаква тенденциозност, макар в стратегията на някои издателства да има точно това. Напълно разбираемо е обаче да се пише за периоди, които са оказали голямо влияние върху народа. Тези отрязъци от време са извор на така наречените големи теми в литературата, каквато тема е обект и на романа на покойния вече Илия Николчин – „Трусът“.

         От предговора на книгата, дело на дъщерите му Миглена и Ива Николчини, става ясно, че романът е завършен през 1975г., но след отказ да бъде издаден тогава и в началото на деветдесетте, той излиза през 2016г., след като е намерен в архивите на писателя, макар и с друго заглавие, което в предговора не се казва какво е.

         „Трусът“ е книга, отразяваща много неща от социалистическото минало, засяга много теми, но в основата е темата за колективизацията и женските бунтове в северозападна България от началото на петдесетте години на миналия век. От предговора също узнаваме, че за написването на романа Илия Николчин напуска работа и отива в селата от Белоградчишкия край, села като Стакевци и Ружинци, отдавайки се на писането. Стремежът да се придаде максимална достоверност на историята, тя да се проучи и провери, отдадеността към своята писателска дейност, намират отражение в творбата.

Александър Шпатов - "Том 2.0"

Младото поколение български разказвачи, за които е ставало въпрос в други текстове и към които спокойно можем да причислим Александър Шпатов, изградиха свое лице на съвременния разказ, което е различно от това на разказа при вече утвърдените имена като Деян Енев, Алек Попов, Петър Делчев и т.н. Ясно е, че всички теми в литературните произведения са свързани по някакъв начин с живота на хората, но при младите разказвачи са налице случаите, при които преобладава показването на зверските и гнусни черти на хората. В друг случай пък светът в текстовете им става все по-пародиен, иронията и сарказмът намират по-широка употреба, негативизмът от случващото се в държавата – все по-голям. Развлекателният характер на този тип разкази надделява над стремежа за силно въздействие върху въображението, мислите, емоциите и чувствата на читателя. Трябва да се каже обаче, че определяните като „младото поколение разказвачи“ са автори, чиито теми, герои и топоси са свързани най-вече със София и живота в столицата (изключение прави може би Йордан Радичков).        

         Този сборник на Александър Шпатов представлява „оптимизираната версия на историите“ от първите три книги на автора – „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011), - както и един вид доразвитие на „#НаживоотСофия“ (забелязва се и във визията). Някои от разказите са по действителни случаи и са променени при публикацията им в този сборник в сравнение с първите им варианти, видяни са през друга призма, с цел да се извлече максимума от тях, да се стигне до оптималния им вид, за което трябва да бъдат признати усилията на автора и на редактора Татяна Джокова в случая.

Пътят към Храма, или Теодора Димова като романист

Безспорните качества на Теодора Димова като белетрист се проявяват в романите ѝ „Емине” (2001), „Майките” (2005), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013). И в прозата на авторката (както в драматургията ѝ) тематиката е тясно свързана със ситуацията в България днес, с актуалните проблеми на обществото и на личността, с абсолютизирането на секуларизация и последиците от този процес.

Белетристичните книги на Димова са преведени и издадени в редица чужди страни; у нас интересът на публиката и на критиката към нейните романи не е по-малък от този към драматургията ѝ. В своя студия Иван Станков отбелязва по този повод: „... върху романите на Теодора Димова се написаха доста добри оперативни текстове от хора, които не се хващат да пишат за всеки автор. Книгите бяха посрещнати добронамерено, дори възторжено.” (Станков, 2007: 6). Днес всеки, който има желание, време и средства, може да публикува текстовете си; понякога амбицията и платежоспособността на автора – а не талантът му – са от първостепенно значение. Безспорно писателската кариера на Теодора Димова няма общо с този „модел”; не е случайно, че професионализираните критици, които Станков визира, обръщат сериозно внимание на произведенията ѝ веднага след появата им. Романите на Димова, освен с увлекателния си сюжет, се отличават и с начина на повествуване, а и с особения си „педагогизъм”, както и с множеството референции към Светото писание. Нейните прозаически текстове са конструирани „не по правилата”; на места в тях няма категорично разграничаване между репликите на отделните персонажи, не се спазват основни граматически и стилистически правила, зададени от нормите на българския книжовен език (и заради тези особености на повествованията ги смятат за една от проявите на постмодернизма в съвременната българска литература). Заради специфичната си структура, алегоричността и функционализирането на фрагментарността и „хаосното” романите на Димова определено се осъзнават от читатели и интепретатори като нещо ново и провокативно в рамките на родната художествена словесност.

В тези повествования пътят и пътуването присъстват осезаемо и с различни свои лица, в различни смислови роли.