Под линия с Иван Димитров

         Творческите ти изяви са свързани с литературата, театъра, музиката и отскоро с киното. Но има ли сфера, в която се усещаш на мястото си, в която си уверен и спокоен? Или за теб е важно да изразиш идеите си, вдъхновенията си, себе си, а формата на изразяване се явява средство?

         Иван Димитров: Поставил съм си за цел да се чувствам уверен и спокоен с всичко, което се захвана. Напоследък дори като ходя пеша от едно място към друго (аз много ходя пеша) постоянно забавям темпото, защото човек бърза и е неспокоен най-често по навик. Това не значи, че работя без съмнения и неспокойствия, дори напротив, но съм спокоен в неспокойствията си и уверен в неувереността си. Сега ще правя и фотоизложба със снимки от Япония. Просто като все по-голям любител на работата с пространството най-вероятно ще направя селекцията, когато изложбата наближи в Габрово, защото мястото е Галерия „Орловска 10”. За мен е важно да изразя някакви идеи, но е още по-важно да изразя чувства. Тъй като чувствата се възприемат далеч по-активно от читателя, слушателя, зрителя, отколкото идеите. Трудно някой ще се увлече по идея, която е представена без чувство. За мен формата е именно средство. Вярвам, че всяка книга има определена форма, която е нейната. Повече време ми отнема да открия каква е тази форма, отколкото физическото написване. Просто знаеш ли каква е формата, всичко тръгва и до известна степен се пише само.

         Някои актьори казват, че за тях е по-лесно и удобно да се скриват зад героите си, защото така всъщност по-добре разкриват и преоткриват себе си. Какво ти даде в личен план ролята във филма „Кораб в стая“, помогна ли ти да откриеш нещо за себе си, което чрез писането не си успял?

         И.Д.: Нямам актьорско образование, но съм работил с актьори като драматург и сценарист. Ролята ми във филма беше с много присъствие и с много малко реплики, което беше интересно предизвикателство. В личен план точно в този момент ролята ми даде възможност да се изтегля за известно време за косата по метода на Барон Мюнхаузен, защото в средата на февруари 2015 майка ми си отиде от този свят, репетирахме през юли и през август снимахме. Беше ми много тежко, но когато процесът по филма започна, влязох в активен период. В който основната ми задача беше да се изразявам с тялото си така, както то се държи, когато съм в депресивен период. Хубаво е, когато ти е тежко, да имаш какво да правиш, дори да се затрупаш с работа. И аз имах два такива месеци тогава, а преди това се бях отпуснал. Както и в личен план ми даде възможност да наблюдавам как актьорът гради ролята си, което ми е много полезно като драматург.

         Последната ти книга е сборник с къси разкази („Силата на думите“). Произведенията вътре изглеждат като плод на моментни наблюдения и вдъхновения, но има ли някаква по-особена причина да избереш точно тази форма на разказа?

Иван Димитров - "Силата на думите"

„Дори едно представление без публика може да направи света по-светъл и смислен.“ (Димитров, 2017: 102)

            За културната общественост Иван Димитров не би трябвало да е непознат, тъй като неговите дейности са свързани, както с поезията и прозата, така и с драматургията, а отскоро може да се похвали и с роля в киното. Редом с това, той продължава с литературните си четения или иначе казано с „отглеждането на читатели“, както и той самият се изразява. Така че Иван Димитров е личност, която е силно свързана с културния живот, която иска да се занимава и да прави култура и намира различни и интересни начини да реализира тези свои намерения.

            Сборникът с къси разкази „Силата на думите" е последната му книга, която малко по малко намира своето място в литературното пространство и е потвърждение на тезата, че писането на разкази въобще, е все по-често срещано явление при младите писатели в България, а Иван Димитров, макар и с немалкия си опит вече, е именно такъв. Но споменатото явление е напълно нормално и естествено, имайки предвид начина на живот в днешно време. Много по-лесно и удобно за един млад писател е да създава разкази, поради простата причина, че му е необходимо по-малко време, в което да остане на необходимата честота и съответно много по-бързо читателите улавят трептенията от написаното. Майсторлъкът обаче остава в това да се вложи по-голям смисъл, да се създаде по-силно внушение, но в по-малък обем от текст, в сравнение с романа да речем. Освен това, появата на повече книги с разкази не означава непременно, че те започват да се четат повече.

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЛИПСВАЩИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН РАЗКАЗ ЗА НЕЯ

 

"Българската история и липсващият литературен разказ за нея" е тема и проблем на по-широкообхватен научен труд – "Конципиране на българската история в романа от 90-те години на XX в. до днес". Това налага две много важни уговорки. Първо, какво се крие зад втората съставка на заглавието – липсващ литературен разказ за историята. Оказва се, че голяма част от най-новата ни литература се обръща към миналото, като се опитва да запълни празнини и да проблематизира травматични нейни периоди, които – съзнателно или не – са били пропускани от прозата ни в предходните десетилетия. Втората уговорка е какво имам предвид под литературен разказ относно Историята, а не говоря направо за исторически роман. В „Романология ли?“ (2014) Младен Влашки най-общо канализира две линии в съвременната българска литература, два подхода към историята. Едната линия гради романово повествование от традиционен тип или чрез експериментални похвати и „се легитимира” като исторически роман, а при другата става въпрос за романи с историческа перспектива, но с различна концепция от тази на историческия роман (Влашки 2014: 194-195). След 90-те години на XX в. с много малко изключения може да се говори за исторически роман в класически смисъл. Като цяло, в разглеждания период липсва широкоформатната епическа традиция. В същото време се появяват книги, които проблематизират миналото, а някои от тях и попълват съществени липси от националната ни история. Именно това ще бъде и фокус на моя доклад – опит да намерим „новия голям разказ“ на българската литература и причините за неговата поява, вглеждайки се в две книги – „Бежанци“ (2013) на Весела Ляхова и „Перлите на Ади Ландау“ (2016) на Соня Тодорова.

Десислава Венева - "Последна надежда"

         Сред основните задължения на литературната критика е да изважда на показ грешките, слабостите, липсите или общо казано – писателските недостатъци. И не, заради проява на негативно отношение, а за да се стигне до надграждане в някои отношения, ако е възможно. Да, когато критическият текст успее да вкара обекта на вниманието си в дадени рамки, да го съпостави с други творби и писатели, да го съотнесе към времето, в което е създаден и т.н., тогава критическият текст става по-пълен, от него има по-голям смисъл и значението му се разширява. Когато на вниманието на критиката е книга, позната на голям процент от литературната аудитория, тогава е по-лесно за критическия текст да разпростре влиянието си. Но не трябва да бъдат изпускани понякога и такива книги, които имат немалък шанс да си останат незабелязани, по едни или други причини. Такива са, например, книгите на писатели от периферията на българската литература, такива са книги, които са умишлено скривани, независимо по какви причини, такива са също дебютните книги на някои писатели.

Стефка Венчева - "Аврамови хроники"

         Не е ново за българската литература добри книги и автори да останат недооценени, да не получат нужното внимание от читатели и критици. Вярно е, че сме свидетели на период, в който пишещите са доста голям брой, но това не бива да бъде извинение, защото можем да допуснем грешки от миналото и сами да заровим в пясъка книги, които трябва ясно да се открояват по рафтовете.

         „Аврамови хроники“ на Стефка Венчева е именно такава книга. Тя излиза през 2015г. и е сред номинираните за награда „Хеликон“. Носител тогава става Недялко Славов с романа „432 херца“, а годината може да се приеме като силна за родната ни литература, заради появата на някои наистина добри книги, сред които и „Една и съща река“ на Здравка Евтимова, спечелила наградата „Роман на годината“. „Аврамови хроники“ остава недооценена обаче и не заради наградите, а защото и тогава, и сега, две години след нейната поява, не получава нужното внимание, което според мен заслужава като признание за своите качества.

         Ако трябва да се даде пример за исторически роман, който да се вписва във всички разбирания за такъв, то „Аврамови хроники“ е сред най-точните примери. Също така, това е една много съдържателна, дълбока книга, която може да бъде разглеждана на много пластове и от различни ракурси. Тръгва от историята на еврейското семейство Прайс, което се разделя след нападенията на Германия над Полша през 1939г. и част от тях попадат в село Аврамови колиби, където се развива действието в романа. Богатата и пъстра персонажна система се допълва от жители на селото, преселници, минувачи и други различни образи, създаващи усещането за пълнота на картината и достоверност на разказаното. Според написаното на гърба на книгата, описаните времена и случки са реални. Заедно с това, книгата представлява и вид историческа карта. Отделните части, освен че повечето са озаглавени с имената на персонажите, следват хронологическа последователност, която е маркирана и прокарва читателите през историческите събития, случили се във времето, което обхваща романът – 1939г.-2014г.