ПУБЛИЧНО ПРИЗНАТИЯТ ДНЕШЕН МОДЕЛ ЗА КЪС РАЗКАЗ – Деян Енев

За разлика от много автори, постигнали популярност чрез романовата форма и съответно екранизация на техни романи, а и за разлика от типа на „бързите“ разказвачи, които пък подбират жанровете си в зависимост от пазарните ориентири, Деян Енев е сякаш феноменален – от своя дебют в края на осемдесетте години на ХХ век до днес той пише единствено къса проза. Писането му е далече от това на авторите на „Бързата литература“, далече е от тривиалната, от онази, насочена към маркетинговите стратегии за печелене. Все повече в последно време Деян Енев бива определян като живия класик на новото време, като най-големия майстор на късия разказ. Той създава текстове, в които с малко думи се казва, внушава и разкрива много повече от виждащото се на пръв поглед. За Енев изглежда стремежът към продажби чрез сензационни предизвикателства или чрез ориентация към по-търсени жанрови форми не е валиден. Той е повече насочен към дълбокия и широк личен житейски опит. Най-ясно видно доказателство за това е голямата доза автобиографизъм в разказите му. Някои от професиите, които имат неговите герои, той наистина е работил и това може да се усети и е подчертавано от критиката: „Бил е нощен санитар в морга, бояджия в Киноцентъра, пресьор във военен завод, санитар в психиатрия, дърводелец, текстописец, журналист... Целият този житейски калейдоскоп не е минал безследно покрай него, оставил е плодоносни наноси, от които авторът успешно отмива златни зрънца.“ (Сапарев, 2006)

            Навярно много писатели притежават умението да разказват. Със своя идея, сюжет, конструкция, много кадърни родни автори могат да създадат качествено произведение, разказ, без особени затруднения. Въпросът обаче е „Какво става след това?“ Те правят нужното, разказът се харесва, буди емоции и често пъти с това процесът на писане, четене и възприемане приключва, но не оставя следа. При Деян Енев това не може да се случи, поне по следната причина – той е наложил своя марка за разказване и не я променя, а вариативно я усъвършенства с всеки свой нов текст. Разказите му (от която и да е негова книга) имат своята дълбочина, притежават силата, която  разказва парченце живот, оформя го словесно и го запечатва в читателското съзнание. Разказването и разказите му  приличат на триизмерните картинки, които ако се гледат съвсем неангажирано отстрани, без човек да се вглежда от различни ракурси, т.е. без да вложи и нещо от себе си, изглеждат като обикновена картинка, като двуизмерен плакат. А това означава, че без съучастие възприемателят пренебрегва изконното, изначално заложеното в тях.

Сценарий от двама: Георги Томов и Дейна Бренченс – „Докато дишам“

     Всъщност, тази книга, писана от двама автори, покрива стандартите за роман, така да се каже. Необичаен и определено интересен е фактът, че романът е написан в съавторство, а подобни случаи в съвременната и като цяло в българската литература не се срещат често. По принцип, дори и един да е авторът, стилът му на писане, начинът, по който създава историите си, изгражда героите си и въобще процесът на сътворяване на книгите му, буди любопитство. А когато са двама, интригата се засилва, защото изникват въпроси за това как става съчетаването на два различни стила, два различни начина на мислене, кой кое е измислил и написал и т.н. И ако Дейна Бренченс навярно е непозната на четящата общност, то Георги Томов е познат на читателите (или на част от тях) с предишната му книга, която се явява и негова дебютна, а именно сборникът с разкази „Не беше тук и си отиде“. Действието в „Докато дишам“ се развива в България, Холандия и Франция. Амстердам и Париж са сред основните топоси, като точно са назовани имената на улици, площади, хотели и булеварди от тези градове, което говори за познаването им. Георги Томов се е доказал като познавач и разбирач на българския бит и на него може да се отдаде несъмнено добре пресъздадената родна обстановка (и от времето преди 89-та, и след това), а отговорна за достоверното присъствие на чуждите градове може да бъде определена Бренченс, тъй като тя самата споделя при едно от представянията на книгата, че събитията са по действителен случай и познава повечето от героите.

         Дори без да бъдат нанасяни промени върху текста на „Докато дишам“, той спокойно може да бъде ползван като филмов сценарий. Историята покрива един доста широк спектър от време, като започва още от 1986г. и времето на социализма в България, мине се през 89-та, маркирайки края на режима само като фон на случващото се в романа и минавайки през времето на мутрите през 90-те и началото на новия век, за да приключи всичко през 2009г. Събитията следват едно след друго, спазвайки хронологическа последователност, като в началото на всяка глава е упоменато къде и кога се развиват действията в нея. Изключения правят само някои ретроспекции, които имат за цел да свържат отделни парчета от сюжета.

МАСОВ ВКУС И МАСОВИ ТИРАЖИ – ИВО СИРОМАХОВ И КАЛИН ТЕРЗИЙСКИ

           

       В произведения от условно наречената „ниска“ или „тривиална“ литература, имаща за предназначение задоволяване на вкусовете на също условно наречения „масов“ читател, изобилстват ходовете в полето на насилието и еротиката, която почти винаги в произведения от този вид прераства в порнография. Авторите употребяват вулгарен език без никакви колебания и съображения. Към това число спадат писателите от така наречената „Бърза литература“ (Тома Марков, Радослав Парушев и други), като според тях този тип литература се пише бавно, но се чете бързо и е сигурно за читателите,“ че всяка дадена стотинка е за нещо хубаво“. (Марков, 2007)

       Вулгарният език предполага провокация, игрива или по-агресивна закачка с възприемателя, която има за цел да прикове вниманието му. Подобни ходове от страна на българския автор могат да се приемат като негов личен експеримент, както твърдеше програмно за групата „Бърза литература“ Мартин Карбовски, но най-често са продукт на желанието за подражание, за наподобяване стила и провокацията на някои западноевропейски или световни писатели, успели да надскочат границата на посредствеността и безизвестността чрез подобно писане. Проблемът при родните писатели е, че не се получава ефектът, постиган от подражаваните автори, а причината за това е тяхното неумение да боравят с провокацията, която под някои комуникативни равнища не успява да просъществува, т.е. остават само желанието и стремежът към нея, изразени и в изобилието от вулгаризми, а в действителност въображението и мисълта на възприемащия остават неактивирани и всичко това довежда до нелепи резултати. Така получената творба не успява да придобие качествата, които биха ѝ помогнали да се защити сама и сама да подсказва смислени отговори на въпросите за употребата на вулгарно слово в художествената литература, иронията се губи, а пародиите и гавренето престават да бъдат духовити.

ДНЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ РАЗКАЗ И ФАКТОРИТЕ ЛИТЕРАТУРЕН ПАЗАР И ЧИТАТЕЛСКИ НАГЛАСИ

     Процесът на издаване на книги в днешно време е същевременно улеснен от една страна и сложен от друга. Съвремието ни предлага всички необходими условия за лесно писане, отпечатване и разпространение. От финансова гледна точка обаче, положението е много относително, имайки предвид средата, в която се разпространяват книгите и пазара. В малките страни, каквато е България, пазарът е малък, съответно печалбата от една книга за даден автор не може да бъде голяма. Така самото писане се превръща в избор на пътя, по който да поеме даден автор – да пише книги, които да са лесни за възприемане, лесно достъпни и чиято цел е, на първо място, високите тиражи за продажба, а вероятно, след постигането на тази цел, да служат и на други, по-художествени цели или да поеме по дългия, труден и несигурен път на търсен собствен почерк в създаването на произведения, които да засягат наболели теми за обществото, да задават въпроси, но и да дават решение за някои проблеми, да дадат стимул за първата крачка в посока на някаква промяна, изпращайки послания, въздействайки на съзнанието на читателите и притеснявайки мислите му. Казано накратко, днешната литературна ситуация у нас изправя съвременния писател пред избора да създава комерсиална литература, от която има финансова изгода или да създава текстове, които имат съвсем друг приоритет. При представяне на цялостния облик на българската литература и в частност на съвременния български разказ, трябва да бъдат включени – като наблюдение и аналитично описание и двата типа писане.

За пиесите на Георги Господинов

Добавете надпис

Дехуманизация на съвременното общество или за кривите огледала, в които ни о(т)глеждат

Сред жанровото многообразие в творчеството на Георги Господинов бихме искали да обърнем особено внимание на два негови текста. Това са драмите D.J. и Апокалипсисът идва в 6 вечерта. Като обговарянето им ще се случи не толкова в контекста на съвременната българска драматургия, колкото в контекста на съвременното ни общество и рефлексиите, които то поражда. Защото тези текстове са именно рефлексивни, реакционни и в някакъв смисъл огледални на социума, в който се случваме. Те са своеобразна реплика на (не)случващото се. И се самоопределят като бунтуващи се. Бунт както в номинативността си, така и в играта с хронотопи, литературни и идеологически митове и жанрове, препратки към различни произведения на литературата, музиката и киното.

И двете драми на Господинов са озаглавени оригинално и още с наименованието си задават определена призма за интерпретатора-читател. Но указателните бележки на автора не се изчерпват само с това. Той дава доста обстойни насоки за прочита в бележките, които предхождат самото действие. Сам определя пиесата си D.J. като пиеса light, с ниско съдържание на никотин и катрани, като four century hit, като винил. Изхождайки само от тези определения вече имаме зададена отправна точка в своя читателски навигатор. А именно как се о(т)глежда митът за Дон Жуан днес, в 21 век.  Съществува ли и ако да, то в какво се е превърнал. В какво са се трансформирали и кореспондиращите с него асоциации. Възможен ли е все още този мит в света, в който се случва D.J.? Възможна ли е нашата проекция в едно подобно общество?

Обвързването на литературния мит с DJ създава усещане за съвременност, за нещо близко и