Мирослав Пенков „На изток от Запада”

                     „Кръвта ще ни помогне да прогледнем.“

      „На изток от Запада” е сборник от осем разказа, чиято обединяваща точка се събира в осмислянето на събития от историята, отразили се върху  българската нация. Мотивите засягат борбата за обединение след Освобождението, Балканските войни, Първата световна война, но наред с това и партизанските движения, победата на социализма и  разочарованието от непостигнатото светло бъдеще. Някои от героите превалят бележитата  ’89 -та година, мотаят се след „промяната”, в търсене на своетo място, попадат в сменящите се всяка година правителства и стачки. Но събитията  като част от голямата История не са в основата на разказите, нито пък големите фигури, освен може би Ленин, присъстващ по един гротескно-сатиричен начин.
       На преден план излиза малкият обикновен човек – борецът от четата, а не войводата, който носи истинската обич и желание да помогне за свободата на един народ разделен от границите. Герои биват обикновените хора, които преминават през войните, участват в тях, някои умират, други оцеляват, но по-късно намират смъртта си в партизанските движения. Герои са емигрантите, които напускат родината, не само за да търсят по-добра реализация, но и тези, чийто неугасващ взор по необятното тегли към непознатото и непокореното. Герой е съвременният човек, който копнееше по „промяната”, но в годините след нея не успя да намери своята вярна управа. В резултат на това  той беше и продължава да бъде подвеждан от обещанията на всеки нов Месия – щом му даде тон, подскачащ и скандиращ, тръгва да търси своята голяма правда, без да подозира, че отново се превръща в марионетка на кукловоди, възползващи се от надеждите му. Последното се събира в оптиката на един от главните герои – „момчето с феноменалната памет”. Кражбата на златния кръст от църквата тече успоредно на стачкуващите. Техните скандирания се чуват заглушено, като фон на случката  в църквата, за да излязат отново на преден план в края на разказа, когато същият гений, ще пресъздаде вица за пикаещото момче с „феноменалната памет”, запомнило всеки свой зрител. Оказва се, че кражбата далеч не е най-голямото престъпление, което може да извърши човек. Главните герои в никакъв случай не са глупави, макар и превърнали се в обикновени разбойници. Те имат съзнание за случващите се събития, имат и  историческо съзнание: „А едно време не сме били така. Едно време сме яздели бясно откъм изтока.” (Пенков, 2014, стр.145)

Зорница Гъркова - "Пътят на мравките"

       Още един сборник от поредицата „Нова Проза“. Още една композиция от текстове, които да дадат някаква представа за какво и как пишат младите разказвачи. В произведенията на всеки млад автор се вижда желанието за промяна, стремеж към различното, новото, онова, което да го отличава, същевременно с това и да го утвърждава. И не е случайна употребата на думата „млад“, защото това е различно от „дебютиращ“. Има такива дебюти, които залагат на формули, които ги доближават до класическия български разказ, макар че не е съвсем правилно да се говори за формули, системи, стратегии и прочие, когато става въпрос за литература, тъй като могат да се превърнат в един вид ограничение, което да подведе даден автор и да го подтикне в неправилната посока. Затова по скоро може да се говори за начин на писане, за теми, герои и конструкции на разкази, които да се приемат за база за сравнение и въз основа на сходствата, да се прави връзката с класическия български разказ. Впрочем, тук идва въпросът какво значи „класически разказ“? Кое го прави такъв? Най-общо казано, може да се приеме, че това е правилната сплав между социално-политическата обстановка в конкретния исторически момент и художествената измислица. Нашето съвремие е изпълнено с динамика, което води със себе си богато разнообразие. Съответно, по един напълно естествен начин, се стига до разнообразие в стиловете, до тяхното смесване, до трудности в тяхното определяне и появата на все повече новости, все повече опити за иновации в писането на разкази. И това си личи най-много в младите автори.

         Като един такъв (млад автор), Зорница Гъркова събира едно многообразие от разкази. Книгата започва с посвещение „На чичо ми“, което в такива случаи, обикновено придава малко по-специално отношение. Едно такова посвещение я превръща от материално книжно тяло в дар, който носи в себе си част от душата на авторката.

         За да се види най-добре многообразието на сборника, по-удачният вариант е едно разделно вглеждане в разказите, тъй като ако се избере друг вариант, в който се прави някакъв по-обобщаващ преглед към групи от разкази на базата на техни общи характеристики, може да се стигне до изпускането на някои неща, което впрочем е напълно нормално и естествено да се случи, като се работи в насока ограничаването на подобни липси.

„Езерното момче“

 Съдбата на другия

  „Душата му бе по-слаба от книгите и мечтите,

за да може да им се противопостави.”

            Целите на настоящият текст се свеждат до обговарянето на повестта и обглеждането и в контекста на настоящето. Разглеждане на основните проблемни ядра в идеен и естетически план и евентуалното прокарване на мостове между «Езерното момче», «Бариерата» и «Белият гущер» с цел коментар на този своеобразен литературен «триптих».

Концентрираме се върху късния Вежинов и по-конкретно върху повестта му «Езерното момче». Текстът се появява през 1979г. Предшестван е от повестите «Бариерата» и «Белият гущер», които определено носят успех на своя автор. Павел Вежинов е сред първите наши писатели, които се обръщат към фантастиката. Още през 60-те години той пише «Сините пеперуди» и «Моят пръв ден». Но късните му повести акцентират на морално-психологическите проблеми в обществото. Желанието на човека да се развива и да покорява нови върхове води всъщност до отдалечаването му от човешкостта. Именно това се случва в повестта «Белият гущер». А в другите две повести естествените интелект и свобода са погубени от рациума на обществото, което отхвърля всичко, което не се вмества в представите му за нормално, за допустимо. Научно доказано е, че човек използва сравнително малка част от капацитета на мозъка си. Има множество и разнообразни проучвания за това, че използването на мозъка по-интензивно би довело до «срив в системата» по чисто биологични причини. Възниква въпросът дали това е така и дали героите на Павел Вежинов не са хуманоиди, които са се развили индивидуално, различно от общия поток, достигайки до по-високо ниво в своята еволюция. Всичко това са само идеи, които бихме искали да разгърнем в хипотеза. И ако трябва да бъдем по-точни, дали Доротея («Бариерата») и момчето от езерото са отклонени от психологическото си развитие индивиди или са развили се преждевременно хора, които «нормалният» свят отхвърля. В тази хипотеза Неси («Белият гущер») е изключен, защото неговата поява и съдба са предопределени от научните експерименти на баща му. Докато Доротея и Валентин са или грешка на природата, или неин шедьовър. Дори бихме добавила, че носят нещо божествено в себе си. И способността за летеж, и връщането от смъртта са символ на не-земното. 

Тук бихме искали да цитираме Светлозар Игов, който определя по интересен начин

Владимир Зарев „Лето 1850”

„...нощем като остана под разжареното висине, като се спусна в кладенеца на тъмата и отпия глътка прецедна дунавска вода, то отново ми става гордо и страшно. Закопнявам да се върна в Раковишката обител, на камбанарията високо да се възкача, да откъсна с осакатените си ръце езика на камбаната и да заблъскам глава в ечащата й твърд, сам да се превърна в език и слово, в звук, що се носи из годините, що е горчивата ни памет, а и бъдеще...” (Зарев, 1988, стр.267)

     

        Владимир Зарев издава „Лето 1850” през 1988г, когато вече е публикувал „Битието” (1978) и „Изходът” (1983) – две книги от известната му трилогия. Като утвърден епически разказвач, авторът следва да навлезе в историческия роман – жанр, чиито рамки изискват особена съсредоточеност в историческите процеси, оставяйки на по-заден план личните истории на героите.

        С един поглед към развитието на българския исторически роман, ще забележим неговата чувствителна поява, а и потребност, през време на национални катастрофи, каквито българския народ несъмнено преживява в своята нова история. Един от първите изследователи на историческия роман Г.Цанев забелязва, че като категория в европейската литература, той се появява  началото на 19 век, а неговия разцвет се дължи на редица исторически фактори като Френската революция, разрушаването на феодалния строй, Наполеоновите войни, развитието на капитализма, а в славянските страни, развитието му се свързва с националното възраждане и борбата против чуждо робство. За Боян Ничев „типологическият релеф на българския роман” е разположен върху три исторически върха на народния живот-Априлската епопея 1976, Септемврийското въстание 1923 и Девети септември 1944г. Безспорно Септемврийското въстание е един от големите конфликти в живота на българския народ, обработващ мотива за братоубийството, дотогава той познава врага качо чуждия поробител. Събитията от ’23 и ’25 година бележат повишена романова активност, а Георги Цанев заговорва за „щурм на романа”. Според изследователите развитието на жанра не достига до големи дълбочини, за разлика от ’40-те и ’50-те – годините на епическа вълна. Изобщо връзката на романа като жанр с историята е взаимообусловена: „Историческият роман отразява определен ръст на народното съзнание и затова засилването или отслабването на интереса към жанра е барометър за смосъзнание.  Интересът към историческото четиво особено нараства след национални поражения и трудни изпитания. Така е било у нас след Първата световна война и през 30-те години, а по-късно и след Втората световна война и преживяното от фашизма.  Писателят често търси отговор на проблемите на своето време и в миналото, обръща се към събития и герои от историята, които в някаква степен кореспондират с тенденциите на неговото време. Миналата реалност е утаена, успокоена и съдържа в голяма степен обобщеност. Осмислянето на миналото е в началото на историческото повествование.” (Пенчев, 2006, стр.7)

Надежда Дерменджиева - "Без упойка"

Черният сборник (Поредица „Нова проза“)

         „Без упойка“ също е част от поредицата на университетското издателство „Св. Климент Охридски“ – „Нова проза“. Поредица, която сякаш все още не е изплувала на повърхността, за да бъде забелязана от повече четящи, но чийто млади автори предизвикват интерес със своето творчество. Несъмнено могат да се открият доста прилики в писането им, но тази работа разглежда конкретно книгата на Надежда Дерменджиева – „Без упойка“. И веднага си личи, че оформлението на корицата е подобно на останалите сборници от поредицата, но тук цветовете са само бяло и черно.

         Първото изречение винаги прави впечатление при започването на книга. В първият разказ („Happy End”) то е леко провокативно и интересно. Разказвачът сам описва външния си вид и сам си го харесва и хвали през целия разказ. Създава се впечатлението, че е някоя „кифла“, но настъпва повратен момент и става ясно, че това е гей, който се опитва да бъде жена. Обратът настъпва, когато се появява друг герой, чието име остава неназовано, който сваля булото на заблудата от мислите на читателя. Този герой ясно изразява негативното си отношение спрямо гейовете, което може да даде повод за размисъл, относно възприемането на различията. Авторката напълно умишлено води в посока към едни очаквания, когато ненадейно разяснява как всъщност стоят нещата.

         Много силна роля изиграва вторият разказ в книгата – „Склопяване“. Под линия е обяснено, че това всъщност значи „Завъртане и сливане на равнини“. В този разказ (а и като цяло в този сборник) фигурата на бащата е представена в отрицателен план. Той е обект на разочарование, омраза, ненавист. Превръща се в дивак, в животно, в отвратително и гнусно чудовище, в „застояла пикня“. Сцените, които са описани с неговото участие, са брутални, трудни за възприемане от някои читатели навярно, но пък са представени изключително смело, директно и категорично. Усещат се истински, затова вероятността да докоснат по-дълбоко читателя е огромна.

         Черното и бялото от корицата вече добиват смисъл чрез този втори текст. Нещо повече, те започват своето сливане, за да оформят грозните картини, които без съмнение са част от действителността, съставен елемент от света на хората. Надежда Дерменджиева без никакво колебание „праска“ още една тема, която да стегне възприемателя, за да го държи нащрек.

         Майката от своя страна е големият липсващ тук. Тя е в друга държава, мъртва или просто избягала, а иначе така необходима на героинята.

         „И после усетих цялата му тежест върху себе си и своята тежест и тежестта на света и после усетих болка болка болка неговата болка моята болка къде си майко защо трябваше да ме оставяш усетих и твоята болка напред назад напред назад стегни колана стегни го за да умра боли ме разкъсвам се вътрешно разкъсваш ме мразя те мразя баща си мразя те мразя те мръсен изрод искам да умреш копеле боли боли тежиш ми искам да умра стегни колана ставаш още по-тежък върху мен и още по-бързо напред назад напред назад навътре навън навътре навън и последен силен тласък и мрак мрак мрак болка ужасна болка неизлечима болка незабравима болка непоносима“ (Дерменджиева, 2013, стр. 16)