По пътя на „Перлите на Ади Ландау” Соня Тодорова

     Заглавието на тази книга, в което попада името Ади Ландау, далеч не е намек, че това ще е главният герой в романа, нито пък на преден план ще изпъкне авантюристичната история на чифт перлени обици. Всъщност самите бижута дори не принадлежат на Ландау. Тази семейна ценност на немска благородническа фамилия бива подарена на един обикновен селялнин, спасил живота на сина на заможния през XVII век Алберт Фон Хас. Алфред Оберле на свой ред разплаща стари задължения с еврейското семейство Ландау. Така започва одисеята на чифт перлени обици, които  твърде дълго ще бъдат разделени, но все пак отново ще се съберат. На пръв поглед предвидим сюжет, предвидима книга. Но за добра сполука – книгата надскача тази предвидимост.

     Книгата е разделена на три глави, в които се ситуират семейно-родовите линии на няколко поколения, и един епилог с функция на развръзка. Авторката ни отпраща в далечния XVII век, за да ни запознае с предшествениците на героите от втора и трета глава: еврейското семейство Ади и Хава Ландау, ратаят Алфред Оберле и съпругата му Герда и заможният буржоа Алберт Фон Хас. Два века по-късно наследниците на семейство Ландау Равид и Адина ще бягат, гонени от войниците на Хитлер; Антон Оберле ще опита да спаси еврейското семейство - благородна постъпка, която коства неговото лично спокойствие и фамилно име; Рудолф Фон Хас - наследникът на някогашния буржоазен род, който през годините не успява да пребори феодализма и израства беден и изпълнен с омраза към евреите, ще ги преследва безмилостно.

Новата книга на „един стар летописец“ (Деян Енев – „Гризли“)

       Пушкин е написал в едно свое стихотворение „Я памятник себе воздвиг нерукотворный“ („Аз си издигнах паметник неръкотворен“). Със седемнадесетата си книга Деян Енев просто надгражда над своя паметник, но другото важно е, че той сякаш се стреми да издигне такива на хора, които са минали през живота му, които го заслужават и които биха останали изгубени във времето и спомените, ако той не направи нещо. Такива в тази книга са, както негови близки (баща му и чичо му), така и талантливи поети и писатели, негови приятели, бивши колеги, познати от квартала или случайно срещнати хора, каквито всеки от нас вижда. Това са героите на Деян Енев (което не се отнася само за този му сборник с разкази) - чиито живеене бива определяно и от тях самите като „бутаме някак“, като „кретане“. Те просто „избутват“ времето, за да освободят място на смъртта и незабележимо гледат онези, другите, които се стремят да изпъкнат в обществото, да се изфукат с някоя скъпа придобивка. Разказвачът се причислява към своите герои, чувства се като един от тях. Границата между него и автора на места е напълно заличена и тази книга има основанията да претендира за достоверност, в която не бива да се съмняваме, познавайки творчеството на Деян Енев. От голямата доза автобиографизъм можем да си дадем сметка колко много човешки истории знае и колко много хора познава, особено писатели. Поради което не бива да изглежда чудно, че все повече се затвърждава репутацията му и на откривател в българската литература (приносът му за преиздаването на „Калуня -каля“, за дебюта на Виктор Деков и други).

       И в „Гризли“ Деян Енев не изневерява на познатия стил. Неведнъж е казвано от различни литературоведи, че разказите му не са весели, те не предизвикват усмивка, или поне не заради нещо забавно, а само гримаса върху лицето, отразяваща дълбоко засегнатите емоции. Прави така, че обикновеното да изглежда специално, събужда чувство на носталгия, на болезнена мъка по вече отминалото време, в което са се запечатали спомените от много преживявания и познанства. Старостта е сред основните състояния, а младостта, смеха, веселието, страстта са само далечен спомен, като припомнянето му носи само допълнителна болка в и без друго измъчените души на героите.

Мирослав Пенков - "Щъркелите и планината"

„Тънка е чертата, сине – рече ми сега дядо, - дето разделя чудотвореца от шарлатанина.“ (Пенков, 2016)

         Още в началото на този литературно-критически преглед на романа трябва да кажа, че авторовата бележка и епиграфът в началото на тази книга смятам за много важни за всеки, който иска в по-голяма степен и по-точно да разбере написаното, да го разтълкува, анализира или изучава. Споменавам това, защото именно в тази авторова бележка са зададени насоките, създава се нагласата, с която да бъде възприеман романът. Неслучайно е и в самото начало. Въздействието, което се получава след изчитането на произведението обаче, води до забравяне на разясненията от автора и епиграфа и могат да се получат някои заблуди.

         „Щъркелите и планината“ е роман за вътрешната трансформация на духа по пътя на собственото преоткриване на човека. В такъв случай Аз-формата на повествованието е съвсем подходящият избор. Етапите, в които се извършва тази трансформация, са седем – колкото са и частите в тази книга. Така се стига до една позната за литературата романова схема, при която в центъра стои един герой, който в конкретния случай бива назоваван и определян като „американче“ и който минава даден път до достигането на „философския камък“.

         Но това, казано по-общо. В конкретния случай читателят заварва героя на път за родния край, за да разреши възникнали проблеми в американския му живот. Налице е първият етап – завръщането у дома, към корените, към самото начало. В този роман домът (селото) на героя, както и други местности, които се споменават и описват, са измислица на автора. Наред с това, плод на авторовото въображение са някои герои (най-вече капитан Коста, по думите на Пенков), както и по-голямата част от приказките и легенди, сред които са тези за нестинарите и за Лада и Атила.

Човешкото съществуване като част от цикъла на вечността, разгледано в пролога на романа „Хълмът” на Димитър Кирков

Автор: Теодора Кашилска

Романът „Хълмът” на Димитър Кирков е сплав от разнородни теми, идеи и мотиви. В него са вплетени философско-екзистенциални проблеми за тайните на историята, за смисъла на човешкото съществуване, за живота и смъртта.

Богатата палитра от картини и внушения се представя на читателите чрез интересни и неочаквани сюжетно-композиционни решения. Още в самото начало творбата изненадва с есеистичен пролог, който способства за „проумяване(то) на идейно-художествения замисъл на романа” (Янев 2005), скрит във въпроса: „запетая ли щяхме да бъдем единствено – кратък дъх между два периода, символ на безвремие, на отдих за ума и словото; или само точка, завършваща нещо продължително и важно…” (Кирков 2011: 19). Поставят се проблеми, свързани с цикличността на времето и мястото на човека в историята, които се превръщат в задвижваща сила на цялото романово действие. Преплитането на минало, настояще и бъдеще изковава съдбите на героите, отключва конфликтите и води до прозрения, отнасящи се до смисъла на битието. Търсенето на истината за съществуването поставя въпроса за това, какво послание ще остави човек след себе си, каква част от историята на Хълма ще бъде – мимолетен спомен или ярка следа от миналото.

Идеята за времето като динамично и бързотечащо е заложена още в повествователната форма на пролога – той е изтъкан от детските спомени на Кирков за родния му Пловдив. Белетристът се връща в миналото си, за да разкаже за духа и историята на мястото. Изпълнен с любов и вълнение, той отделя специално внимание на детайлите, с почти фотографска памет обрисува старите къщи, дворчетата, местата за игри, сякаш целия градски пейзаж от миналото се е разположил на дланта му и неговата единствена задача е да го представи на читателите си. Най-яркият образ, който се ражда от спомените, е този на Хълма – величествен, монолитен и загадъчен. Подобно на исполин той е заел своето кръстопътно място на Балканите и става безмълвен свидетел на епохите, които идват и си отиват, но оставят следи по огромното му тяло. Хълмът се превръща в пазител на радостите, надеждите, терзанията и болките на обитателите си. Заемащ ключова позиция в случването на историята, той се оказва лобно място за едни и люлка за други.

Димитър Герганов „Конспирацията Хазара”

                        

        Димитър Герганов е автор, който има зад гърба си четири книги - „В сянката на боговете” – в три части и „Конспирацията Хазара”. Първите три той сам определя като историческо фентъзи. На пръв поглед това определение звучи като оксиморон. Историческото четиво обикновено следва определена схема, по която се пише, а  фикция не може да си позволи „своеволия”. Тя обслужва историческия роман колкото да създаде достоверна епоха за времето, което описва. Но фентъзито като стил и жанр е нещо съвсем различно. Едното, някак си, напълно изключва другото. Но сам авторът дава своето обяснение за поредицата "В сянката на боговете": „книгата е стъпила върху древногръцката и древнотракийската митологии и има белезите на исторически роман, но поради митологичния елемент, пък може и да се определи жанрово и като фентъзи. Затова бих казал, че това е един нов жанр историческо фентъзи. Защото, когато съм описвал траките, гърците, битките, живота им, бита им съм правил проучвания и съм се стремял да бъде максимално исторически достоверно. По същия начин, когато съм проучвал боговете от гръцкия пантеон и тракийския пантеон също съм гледал да има достоверност, въпреки че е митология. И от там идва ролята на автора. Да пусне своята фантазия и да създаде един свят, в който се случват най-различни неща.”[1]

          Димитър Герганов има рубрика, която е част от литературната програма „Spirt and spirit” - „Костенурката на Ахил”, и водещ на „Пловдивско историческо общество”, което стартира през 2016-та година. Негови гости са историци и хора занимаващи се с културна дейност, с които събеседват за история, литература и архитектурата.

          Герганов използва историческите си познания, внимателно проучва информация от древността, за да поднесе теорията за изчезващите древни народи по нов съвременен, по-актуален начин, като се опита да избегне класическото писане на исторически книги. Това води до интересн стилов хибрид.

          Книгата „Конспирацията Хазара” започва с пролог, следван от  единадесет  глави и епилог. Главният герой Макс Гарбин тръгва по следите на изчезналите хазари. Плодът на авторовия труд (хипотезата за изчезването на хазарите) се реализира в романа чрез публикуването на статия за хазарите, на която никой не обръща внимание. Това всъщност дава основание на героя да заподозре нередност, особено когато започват случайните инциденти и нападения. От тук насетне книгата се плъзга по  криминално и екшън приключението, което предполага възбуден читателски интерес. Книгата обаче, на места, става твърде динамична. Събират се няколко разказа – днешното и миналото, което разказва за времето на самите хазари. И разказът се получава добър. Но романът става твърде претоварен от събития и имена. Трудно читателят проследява какво се случва с героите, които непрекъснато препускат през книгата. Същевременно Герганов успява да запази любопитството. Книгата е страхотно четиво за читателя-любител на бързо разгъващото се действие.

        Основният въпрос, който движи книгата е изчезват ли народите просто така от лицето на земята и какво се случва с нациите, чиито следи отдавна сме изгубили. Интересът и все по-последователното и настойчиво връщане към дрвеността говори за това, че мисълта на човечеството е все още будна и способна да задава въпроси и опровергава удобни отговори.

Автор: Дора Иванова
Под линия, 2016

---

[1] Димитър Герганов: Важното е човек да бъде себе си, ако му е писано, ще изплува//

http://podtepeto.com/glasove/dimitr-gerganov-vazhnoto-e-chovek-da-bde-sebe-si-ako-mu-e-pisano-shche-izpluva/

Под линия с Надежда Дерменджиева

През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени досега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между по-голямата част от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков. 

Надежда Дерменджиева, автор на сборника с разкази "Без упойка" (УИ "Св. Климент Охридски")

В част от останалите сборници от поредицата „Нова проза“ се виждат сходства чисто като постройка на разказите, като „схема“ и дори в тематично отношение. За мен книгата Ви е различна и са ограничени приликите с другите. Вие самата с какво смятате, че сте по-различна като писател, а и като човек?

         Н.Д.: Смятам, че разказите ми са кинематографични и много динамични. Структурата им е „кръгова“ – читателят стига до там, откъдето е започнал. Не харесвам дълги описания.

 

Несъмнено, писането представлява някакво отражение от вътрешния свят на пишещия. Правилно ли би било да се съди за Вас от текстовете в сборника и до каква степен те са отражение на вътрешния Ви свят?

         Н.Д.: Разказите ми са отражение на света, който ни заобикаля, а не вътрешния ми свят. Споделям някои от собствените си твърдения, но не всички.

Герои на много места обикновено носят името Надежда. Различните интерпретации биха били просто възможност да се даде отговор защо, един вид предположения. Най-точен би бил вашият отговор. Защо и как се е стигнало до това решение с името на героите?