четвъртък, 15 октомври 2015 г.

„За реброто” от Йордан Радичков – опит за рецепция

     Нетрадиционните художествени похвати на Йордан Радичков, съчетани с класически жанрови форми, позволяват разработването на повече аспекти от съвременния живот върху ограничено повествователно пространство, включително и чрез пародирането на някои от тези форми. Писателят успява да наложи краткия разказвателен жанр, като разчита главно на антиепичното повествование и на широкото използване на иронията, гротеската и фантастичното; запазва и обогатява приносното в новите си повествователни похвати, като се връща и към традиционните художествени средства. Условният свят се раздвоява между възможното и невъзможното, между действителното и магическото. Същността на Радичковата поетиката е в напрежението между постояннотo, но частично възвръщане към традиционното и новото...
        С прозаичната  миниатюра „За реброто”(Радичков 1967), както и с други свои разкази белетристът обогатява жанровия регистър на съвременната българска сатирична фантастика с една нова, лично своя форма. Това е особен род притча, обединяваща двете начала - архаичното фолклорно-митологично и съвременното битово-анекдотично. И тук метафората е заложена в миниатюрата. Одухотворяването на костенурката показва, че художественото съзнание на писателя  е „във властта на архетипа „анима”(Звезданов 1987: 69с.) Гротесково-фантастичната образност на разказа крие социалноетични внушения с директен съвременен адресат. Авторът съзнателно пародира и снижава религиозната притча на езиково, отчасти и на съдържателно равнище. Вмъква битово-разговорна лексика, а в ироничното вътрешно напрежение между противоположните стилови полета се ражда нов, особен конфликтен жанр, без аналог в жанровата система на съвременната българска проза -  уникален и самобитен (Стоянова 1979: 56). Радичковата миниатюра е атрактивно-игрива и с комичен елемент. Тя повтаря библейската притча  и в дидактичните й послания. Прозаикът повежда разговор по конкретен проблем  - за отношенията между двата пола и търсенето на хармонията  между мъжа и жената. В текста на творбата творецът съзнателно акцентира върху съществуващите отклонения от нормата. С афористична лаконичност се извежда философското обобщение, житейската мъдрост и поука. В този порядък е изведена и иносказателната поанта на творбата: „Така Господ ни е изпратил Неговото наказание. Сега всички други спят с нашите Ребра, скъпи приятели, а ние спиме с тези на другите!”

Предизвикателствата на словото и времето в дебютната стихосбирка на Ани Илков ,,Любов към природата”


       90-те години на 20-ти век бележат нов етап в развитието на българската литература, и в частност поезията. Именно тогава постмодернизмът се налага като водещо авангардно явление, което провокира с непознати или преосмислени теми и идеи. Разбира се, постмодернистичните ,,търсения’’ не трябва да се ограничават единствено в тези години. Процесът е далеч по-обширен и нeговите кълнове могат да бъдат открити в т.н Априлски пленум, когато трябваше да започне и вливането на новата живителна струя в литературатa ни. Този процес е усложнен във времето и в представите на съвременните читатели, поради многопластовата същност на лириката. Все по-трудно става за критиците да отговорят точно и ясно на тези промени, затова и съвременните литературни изследвания са ограничени. Според Пламен Антов българският постмодернизъм започва развитието си още в края на 50-те години, но по-осезателно постига своя смисъл - ,,деконструирането на една репресивна и същностно идеологическа структура” - в последното десетилетие на XX век (Антов 2010: 11 с.). Разпадането на тоталитарната идеология води до отприщване на множество механизми, които не са имали възможността да избоят в предходните няколко десетилетия. Литературата се стреми да изрече всичко онова, което не е ,,успяла”, но поради своята художествена условност, създава усещането за дефицит, за ,,нещо неказано, недоизказано”. Това се дължи в значима степен на промененото идейно-творческо мислене.
         Един от стожерите на новото светогледно отражение е Ани Илков. Наред с Георги Рупчев, Румен Леонидов, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Кирил Мерджански и пр., той принадлежи към онова гранично поколение творци от 80-те години – предвестници на ,,разкрепостеното” творческо мислене. Дебютната стихосбирка на Илков ,,Любов към природата”(1989) излиза в годината на кардиналната смяна на политическата, икономическата и културната обстановка у нас. Тази промяна води и до налагането на постмодернизма като съвременна методология в нашата литературата.

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

ТЕМА: „БЪЛГАРИНЪТ ДНЕС НЕ ЧЕТЕ КНИГИ” – РЕАЛНОСТ ИЛИ КЛИШЕ?


В съвременния, постмодерен свят, където технологиите са взели връх и хората изцяло зависят от тях, често в медийното пространство се тиражира тезата, че заради тази и ред други причини, хората все по-малко посягат към хартията и книгата. Образователните институции също биват подлагани на постоянна критика, с аргументите, че нивото спада, младежта не чете и не е мотивирано, общата култура драстично намалява. Ако изходим от третото значение на термина „митология”, обособено по време на лекционния курс „Литература и национална идентичност” от професор Албена Хранова, че „митологията означава нещо, което е истина, но е напуснало неутралността на исторически факт, обрасло е с изкуство, страсти и политически оценки и винаги се явява белег на национална идентификация”[1], бихме могли да заключим, че качеството на образованието наистина е занижено, но не чак толкова, колкото постоянно се тиражира. И тезата, която си поставям в настоящото изложение е, че „българите не четат книги” е по-скоро клише, преекспонирана истина и не отговаря изцяло на реалността – нещо, което се излъчи и по националната телевизия BTV на 23.04.2014 година[2].
(Не)четенето на книги само по себе си е обществено значим проблем, тъй като евентуалната му липса би означавало спад в културата и ценностите на цялата нация. Ако се обърнем към историографията, ще видим, че Възраждането в България закъснява доста заради „пет вековното османско присъствие” у нас и този факт не би могъл да не окаже своето влияние върху съзнанието на хората и днес. Масово народът гледа негативно на нещата, вечно е недоволен от едно или друго. Същото е и с четенето на книги: не се вижда положителното, а само негативното. Ако се направи едно посещение в Народна библиотека „Иван Вазов” в град Пловдив, ще се установи, че читалните зали и залите за свободен достъп са почти пълни с читатели. В едно кратко презентационно филмче за самата библиотека, налично в глобалната мрежа се твърди, че „годишно в нея (в библиотеката) се обслужват 15 000 потребители”[3]. Ако тази статистика отговаря за Пловдив и околността, то в останалите по-малки селища също има читалища и регионални библиотеки, които се посещават. Това е една от аргументациите в подкрепа на заложената в увода теза, че нечетенето на българите е по-скоро клише и се преекспонира доста. Разбира се, има хора, които не са посещавали подобни културни институции никога през живота си, но така е било и преди, и сега, така ще бъде и след години.

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Мирослав Пенков „На изток от Запада”


                     „Кръвта ще ни помогне да прогледнем.“




      „На изток от Запада” е сборник от осем разказа, чиято обединяваща точка се събира в осмислянето на събития от историята, отразили се върху  българската нация. Мотивите засягат борбата за обединение след Освобождението, Балканските войни, Първата световна война, но наред с това и партизанските движения, победата на социализма и  разочарованието от непостигнатото светло бъдеще. Някои от героите превалят бележитата  ’89 -та година, мотаят се след „промяната”, в търсене на своетo място, попадат в сменящите се всяка година правителства и стачки. Но събитията  като част от голямата История не са в основата на разказите, нито пък големите фигури, освен може би Ленин, присъстващ по един гротескно-сатиричен начин.
       На преден план излиза малкият обикновен човек – борецът от четата, а не войводата, който носи истинската обич и желание да помогне за свободата на един народ разделен от границите. Герои биват обикновените хора, които преминават през войните, участват в тях, някои умират, други оцеляват, но по-късно намират смъртта си в партизанските движения. Герои са емигрантите, които напускат родината, не само за да търсят по-добра реализация, но и тези, чийто неугасващ взор по необятното тегли към непознатото и непокореното. Герой е съвременният човек, който копнееше по „промяната”, но в годините след нея не успя да намери своята вярна управа. В резултат на това  той беше и продължава да бъде подвеждан от обещанията на всеки нов Месия – щом му даде тон, подскачащ и скандиращ, тръгва да търси своята голяма правда, без да подозира, че отново се превръща в марионетка на кукловоди, възползващи се от надеждите му. Последното се събира в оптиката на един от главните герои – „момчето с феноменалната памет”. Кражбата на златния кръст от църквата тече успоредно на стачкуващите. Техните скандирания се чуват заглушено, като фон на случката  в църквата, за да излязат отново на преден план в края на разказа, когато същият гений, ще пресъздаде вица за пикаещото момче с „феноменалната памет”, запомнило всеки свой зрител. Оказва се, че кражбата далеч не е най-голямото престъпление, което може да извърши човек. Главните герои в никакъв случай не са глупави, макар и превърнали се в обикновени разбойници. Те имат съзнание за случващите се събития, имат и  историческо съзнание: „А едно време не сме били така. Едно време сме яздели бясно откъм изтока.” (Пенков, 2014, стр.145)

вторник, 1 септември 2015 г.

Зорница Гъркова - "Пътят на мравките"

       Още един сборник от поредицата „Нова Проза“. Още една композиция от текстове, които да дадат някаква представа за какво и как пишат младите разказвачи. В произведенията на всеки млад автор се вижда желанието за промяна, стремеж към различното, новото, онова, което да го отличава, същевременно с това и да го утвърждава. И не е случайна употребата на думата „млад“, защото това е различно от „дебютиращ“. Има такива дебюти, които залагат на формули, които ги доближават до класическия български разказ, макар че не е съвсем правилно да се говори за формули, системи, стратегии и прочие, когато става въпрос за литература, тъй като могат да се превърнат в един вид ограничение, което да подведе даден автор и да го подтикне в неправилната посока. Затова по скоро може да се говори за начин на писане, за теми, герои и конструкции на разкази, които да се приемат за база за сравнение и въз основа на сходствата, да се прави връзката с класическия български разказ. Впрочем, тук идва въпросът какво значи „класически разказ“? Кое го прави такъв? Най-общо казано, може да се приеме, че това е правилната сплав между социално-политическата обстановка в конкретния исторически момент и художествената измислица. Нашето съвремие е изпълнено с динамика, което води със себе си богато разнообразие. Съответно, по един напълно естествен начин, се стига до разнообразие в стиловете, до тяхното смесване, до трудности в тяхното определяне и появата на все повече новости, все повече опити за иновации в писането на разкази. И това си личи най-много в младите автори.
         Като един такъв (млад автор), Зорница Гъркова събира едно многообразие от разкази. Книгата започва с посвещение „На чичо ми“, което в такива случаи, обикновено придава малко по-специално отношение. Едно такова посвещение я превръща от материално книжно тяло в дар, който носи в себе си част от душата на авторката.
         За да се види най-добре многообразието на сборника, по-удачният вариант е едно разделно вглеждане в разказите, тъй като ако се избере друг вариант, в който се прави някакъв по-обобщаващ преглед към групи от разкази на базата на техни общи характеристики, може да се стигне до изпускането на някои неща, което впрочем е напълно нормално и естествено да се случи, като се работи в насока ограничаването на подобни липси.