Величка Настрадинова „Заради дякона Игнатия”

          Книгата на Величка Настрадинова представлява, преди всичко, един размисъл върху познанието ни за Левски, но не само от щрихите заучени в училище, а един духовен размисъл, едно бръкване в ума и душата на читателя, едно повдигане на завесите спуснати от недоизяснените истини. Без да се впуска в научно-изследователски теории, авторката ни повежда по посока на отдавна известни спорове около смъртта и предателството на Левски, за да зададе въпроса –  не сме ли всички ние предатели не само на Левски и Бенковски, но и на Яворов и Дебелянов? И моралното предателство не трябва ли да изтърпи същата тежест, каквато физическото?

Под линия с Петър Делчев

Как ви се вижда състоянието на съвременния български разказ?

П.Д.: Каквото е състоянието и на съвременната българска литература – има пръски от цялата палитра.

Заслужава ли българският разказ по-голям отзвук извън страната, за да покаже на света таланта на родните автори, културата, животът на хората?

П.Д.: Доколкото знам 90% от световната проза е запазена за англоезични драскачи, 7-8% за испаноговорящи и остатъкът е пай за подялба от „други”. Предопределено е тези от „други”, които успеят, да го правят с гръм и трясък.

В този ред на мисли, правят ли нужното държавата и издателствата, за да могат да изпъкнат наистина талантливите писатели у нас и в чужбина?

П.Д.: Държавата и издателствата са учудващо интимно сношени, когато става дума да се затрие всеки качествен литературен порив за реализация навън. Не са необходими инициативи, а среда, не е нужна подкрепа, а почва. Издателствата нямат никакъв интерес да влагат пари в преводи и скъпоструващи експерименти от типа проба-грешка по света, а държавата се чуди на кой малоумник да „тури капата” и да го обяви за министър на културата, на образованието или на дъжда. Не става дума да се дават пари, а да се създава правилно отношение в подрастващите към културата и образованието, към културните и образованите хора, към творците. Ако вие виждате държава, аз виждам партии, които „държат” властта да са надвластни и недосегаеми. Да, в такива времена се ражда истинската литература, но трябва да и акушират истински човеци, а те намаляват.

В процеса на книгоиздаване в повечето държави важна роля изиграват мениджърите (лит. агенти), които служат като посредници между авторите и издателите. На фона на не много големия пазар, биха ли били полезни те за книгоиздаването в България?

П.Д.: В страната на интелектуалната кражба честните взаимоотношения са лукс за начинаещи или за хора, които не си вадят хляба с творчество. Докато не затворим страницата с интелектуалното пиратство няма да имаме масиран пробив навън на наши автори на изкуство. Тук-там по някое птиче ще се напъва в зимното си кожухче да прави пролет и това ще е. При тираж на стойностна книга от няколко хиляди броя какъв процент да вземе литературният агент и ако едно издателство не иска да публикува някой автор, то защо друго да рискува и да го направи?! Така ще я караме, защото картелът между експлоататори на интелект е задължителен атрибут на нашата действителност, а картел между производители на интелектуална принадена стойност е смешно невъзможен и невъзможно смешен.

Под линия с Ани Илков

         През есента на 2012г., по идея на директора на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ Димитър Радичков, се дава началото на поредицата „Нова поезия и проза“, която да издава книгите на дебютиращи млади писатели. Издадени до сега са: Белослава Димитрова – „Начало и край“; Стоян Ненов – „Острови“; Александър Христов – „Следобеди, които...“; Надежда Дерменджиева – „Без упойка“; Зорница Гъркова – „Пътят на мравките“; Христо Раянов – „Трудният начин“; Стефан Стефанов – „Горе & долу“; Светослав Тодоров – „Хората, които заспиваха сами“; Владимир Полеганов – „Деконструкцията на Томас С.“; Марианна Георгиева – „Длъжникът“; Боряна Василева – „Нищо лично“; Ghostdog – „Психоспирка“; Йордан Радичков – „Малка човешка мелодия“; Виолета Маринова – „Bad time stories”. Общо между много от писателите в поредицата е, че са минали през магистърската програма по Творческо писане на Софийския университет. Главен редактор е Ани Илков, а активността на издателството продължава, но вече с редакторски съвет, включващ Ани Илков,  Валери Стефанов и Димитър Радичков.

Накратко, какво представлява тази програма? (нейните цели, предмет, начин на работа, изучавани дисциплини, очаквания)

А.И.: Програмата си поставя за цел да формира база за устойчиво писане в младите хора. Тя има и силен литературно-исторически акцент и е единствената магистърска програма засега.

Как възникна идеята за издаване на поредицата „Нова поезия и проза“? Беше ли планувана предварително, още при започването на магистърската програма по Творческо писане или се роди впоследствие?

А.И.: Поканата дойде от Димитър Радичков към мен. Първоначално той остави на мен избора на модел и на автори. Сега вече заедно с него и с Валери Стефанов оформяме редакторски съвет.

Според Вас, може ли Магистърската програма да спомогне за израстването на младите писатели, може ли да ги „научи“ как да пишат?

А.И.: Може да ги научи на някои „занаятчийски“ неща; може да разпръсква и нещо като вдъхновение.

Какъв е смисълът от такава поредица? Защо се дава шанс на младите и то сега (има се предвид годината, в която излизат сборниците), когато сякаш появата в литературните среди на млади български автори става трудно, а и политиката на издателствата усложнява процеса? (въпреки че в последно време се вижда известно разчупване на тази практика и започват да се дават шансове на млади)

А.И.: Поредицата доказа, че съществува „нова вълна“ в литературата. Доказа и още нещо: гнусният конформо-егоизъм на „бившите млади“, които се стремят всячески да попречат на „новите млади“, криейки се като истински подлеци зад  идеята за „високи художествени критерии“. И най-изумителното е, че подобни  хора има сред екипа на „Литературен вестник“. Тези подлеци дори не се и досещат, че бяха поканени там, а вече отдавна не са добре дошли. Балкански йезуити!

Владимир Зарев – „Орлов Мост“

„Всъщност друго исках да ви кажа. Те, тези дебелооки и ненаситни хитреци, срещу които напразно крещим всяка вечер, те окрадоха младостта ни и живота ни. Те ни развращават, те ни натикаха в собствената им мръсотия, те не искат да бъдем други, те не ни пускат... те не ни дават да бъдем други!“ (Зарев, 2015: 317)

            Още преди да бъде издадена, тази книга тръгна със силна заявка, като се говореше, че Владимир Зарев пише книга за протестите срещу правителството от началото на 2013 година. Нещо, което самият писател също е загатвал. Това е така, но „Орлов Мост“ не е само книга за протестите и трябва да се акцентира по-подробно и върху други аспекти от нея.

            Протестните действия от онази зима се представят в стил, който сякаш ги анализира, като оценка, коментар върху политическата ситуация в страната, който е изваден от някакъв публицистичен текст в периодично издание. По внушителен начин протестите се „изразяват“ и допълват чрез чат дискусиите, които водят протестиращите и които читателят вижда само когато главната героиня Юлия влезе (понякога, без да участва и пише коментари), където могат да бъдат разпознати авторовото мнение и емоции, където той може да изрази своето възмущение, отвращение и ненавист към управляващите, вплитайки всичко това в коментарите и заставайки зад маската на  участниците. Това навява на мисълта, че енергията, която хората трябва да излеят на улиците, на мостовете и пред парламента, да изразят недоволството си чрез публичен протест, сякаш се изхабява някъде в необятното интернет пространство, някъде във форумите, без да има конкретен смисъл от тази форма на активност. „Протестърите“ също така цитират действителни статии, публикувани във вестниците, споменават се познати имена, заглавия и дати дори, което подсказва за достоверността, към която се стреми авторът.

            Но това във връзка с представянето на протестите, с тяхното изражение като фон на иначе основната сюжетна линия, свързана с главните герои Павел и Юлия, с тяхното минало и настояще. Повествованието въвлича директно в техните животи, тяхното битие, мисли, състояния и чувства. Двамата са като два противоположни свята, включват се с различни убеждения в протестните действия и имат свои разбирания за ситуацията в държавата. Ако Павел е отражение на тъмната, неясна, задкулисна и донякъде покварена част от тълпата и за него е ясно, че хората с пари и власт са тези, които управляват и направляват почти всичко, Юлия се отдава на каузата, готова е и прави жертви за идеята и подбудите ѝ са силни и искрени, макар в някои моменти да изглежда объркана. Ако в началото са представени на читателя като скици върху бели платна, за които все още не се знае кой знае колко, то с напредване на страниците, авторът добавя различните багри от тяхното минало, от нюансите, които нанася върху личността им този несвършващ преход. Чрез тях е показано какво влияние оказва положението в страната от началото на 2013г.  върху хората, които са загрижени за бъдещето и проявяват активност, върху тяхното ежедневие и чисто лични отношения, но и на хората, които са прекалено вглъбени в собственото си битие, в собствените си проблеми, за да погледнат по-общо, да помислят по-глобално. От втория тип са родителите и някои от близките на Юлия, а бащата (като косвен потърпевш може да се приеме и майката) на Павел е олицетворение на щетите, които може да нанесе системата във времената на преход върху живота и здравето на отделния човек. Читателят вижда как потърпевш за пореден път е гражданинът, представителят на обикновената извадка от народа, на чието място може да бъде всеки, а конкретни виновни и наказани все няма.

Под линия с Георги Томов

Как ви се вижда състоянието на съвременния български разказ?

Г.Т.: Това ще разберем в началото на февруари, когато „Сиела“ ще пусне сборника „Обича ме, не те обича“ – 16 разказа от добри автори. 

Заслужава ли българският разказ по-голям отзвук извън страната, за да разкрие още повече пред света културата ни и таланта на родните автори?

Г.Т.: За българския разказ и за културата – със сигурност. А те ако са истинско изкуство ще покажат и живота на хората.

В този ред на мисли, правят ли нужното държавата и издателствата, за да могат да изпъкнат наистина талантливите писатели у нас и в чужбина?

Г.Т.: Държавата – не. Издателствата – също не, доколкото виждам, но аз съм встрани от издателския бранш.

В процеса на книгоиздаване в повечето държави важна роля изиграват мениджърите (литературните агенти), които служат като посредници между авторите и издателите. На фона на не много големия пазар, биха ли били полезни те за книгоиздаването в България?

Г.Т.: Всъщност говорите за институцията на литературния агент. Издателствата не могат и не е редно да играят и тази роля. Да, пазарът е малък и в разпределението на печалбите от една книга трудно могат да се включат и посредници. Пирамидата е обърната – колкото по-далеч е участникът от творческият процес, толкова повече печели. Най-малко авторът (което всъщност за него е възнаграждение, а не печалба, тъй като той създава основната част от продукта), след това издателите (също с креативна роля) и най-много разпространителите, за които – предполагам – е все едно дали продават добра литература, стига да имат добър продукт.

Литературната критика е друг важен фактор. Справя ли се тя според вас?

Г.Т.: Няма как да се справя, защото за мен (а и за голям процент от авторите) литературната критика не съществува. Няколко мастити критици се занимават с няколко егалитарни творци на принципа на взаимно-спомагателната каса. Блогърите не могат да изпълняват ролята на литературна критика, защото не са и не им е работа да са обективни. При тях ценното е именно спонтанността и личния елемент в оценката.

Не дойде ли прекалено рязко демокрацията за българите според Вас? За общество, което дълги години е ограничавано от строги норми, демокрацията не се ли явява стъпка към „свободията“?