Под линия с Христо Карастоянов - Част 1

Имате немалък опит като писател, но и като наблюдател на българската литература. Какво е състоянието на литературата ни според вас?

Христо Карастоянов: Може да ви изненадам, но според мен състоянието на литературата е добро. Само че ви моля да не смесваме литература и книжен пазар. Различни неща са и отговорът би бил различен... Искам да кажа, че излизат страшно много свестни книги, обаче дали стигат до своя читател... – питайте издателите!

Има ли липси, празнини (теми, образи, събития, за които не се пише), които трябва да бъдат запълнени?

Хр. К.: Вероятно, вероятно... Вероятно има. Лично мен обаче повече ме притеснява една друга работа. От няколко години насам, дето седна и дето стана, обичам да повтарям: Хора, четете умни книги днес, за да не ви се налага утре пак да четете забранени.

Често и вие самият в книгите си прибягвате до теми от миналото, от историята. Това ли е начинът да израстваме, и в литературата, и като народ?

Хр. К.:  Е по-жесток въпрос просто не може да се формулира! Законен, но жесток. Да повтарям ли ужасяващата истина, че например за Батак ние знаем не от историографията, а от литературата? За Априлското въстание знаем от „Под игото”, от „Епопея на забравените” и от „Записките...” на Захари Стоянов. Захари Стоянов е обявен от Александър Балабанов за „българския Тукидит”, ама това просто не е вярно. Захари Стоянов не е историк, Захари Стоянов е един невероятен писател. При него всичко е стаена (или изригнала) емоция, а не документ. Просто защото историографията е вечно подчинена на политическата конюнктура; историографията не запълва бели полета в нашето минало – напротив, отваря нови и нови бели полета.

Людмил Попов - "Цигански разкази"

„Истории с цигани, колкото щеш! Живописен народ!“ (Попов, 2014: 81)

         Появата на празнини и липси в съвременната ни литература е неизбежна и тук идва ролята на критиката, а и на самите писатели като участници в процеса, да откриват подобни липси. Става въпрос за неща, за които не се пише, които не са обект на литературни произведения, като някои теми, проблеми на обществото или социални прослойки. Много трудно могат да бъдат изброени съвременни автори и книги, които да разглеждат, например, проблемите на малкия град и селото (макар да се наблюдават опити в областта на прозата последно време). Селянинът като образ почти отсъства вече, а циганите още повече, въпреки че са основна част от действителността ни, от която не можем да избягаме. Вижда се как съвременни книги стават успешни, засягайки теми от историята ни, от възрожденското, комунистическо и социалистическо минало, политически и криминални теми също, докато някои места от настоящето ни остават празни. Това, разбира се, са нормални явления в литературата на дадена държава, в случа България. Причините могат да бъдат много, но те не са от толкова голямо значение. По-важното е как всичко това се отразява на цялостния облик, как влияе на пишещите и още по-важно, как самата литература, как книгите, които излизат, влияят на обществото и какви личности изграждат.

Под линия с Йордан Д. Радичков

Немалка част от младите писатели, дебютирали с книги от поредицата на СУ „Нова поезия и проза“, също издадоха нови книги. Чувстваш ли се част от поколение, което все по-отчетливо започва да се заформя?

Йордан Д. Радичков: Радвам се, че съм част от семейството на поредицата. Но не се чувствам от каквото и да било поколение артисти, дърводелци, общи работници или пилоти. Роден съм през 1989 година и искам-не искам съм част от това поколение.

Как гледаш на първата си книга („Малка човешка мелодия“) сега, след като излезе и втората(„Игра на гъски“)?

Й. Р.: Мила ми е, разказите в нея са се писали в продължение на три години. И с всичките си несъвършенства и несполучливости ми става още по-мила. Що се отнася до идеите и въпросите в нея – те продължават да ме тревожат.

Според теб, чуват ли хората „човешката мелодия“ или тя бива заглушавана от суетата, алчността, невежеството и другите ни недостатъци, които сякаш се засилват и заемат все по-голяма част от живота ни?

Новата човешка мелодия на Йордан Д. Радичков - "Игра на гъски"

         Вторият сборник с разкази на Йордан Д. Радичков разбуни духовете и ако след дебютната му книга „Малка човешка мелодия“ нямаше голям отзвук, с изключение на някои сериозни литературно-критически издания, то след „Игра на гъски“ вниманието драстично нарасна, визирайки в това число медиите, които в съвременната ни литература безспорно играят голяма роля и са сред основните фактори, определящи продажбите. За да се избегне преповтаряне на казаното в различни предавания от и за автора и книгата, настоящата рецензия ще опита да се разграничи, акцентирайки най-вече върху „Игра на гъски“ и литературните въпроси около сборника, избягвайки темата за връзката на автора с неговия дядо.

         Още първият разказ от книгата въвежда към сериозните теми, които са обгледани вътре, към стила на разказване, който следва във всички произведения нататък, оставайки почти неизменен. Друго важно е, че още с първия разказ „Живот на каишка“, читателят остава с посланието, че не трябва да ограничаваме живота си, не трябва да го опитомяваме, а да го следваме, иначе можем да го изгубим. Така е започнато с произведение, което има голям шанс да бъде запомнено, да остави нещо след себе си.

Под линия с Антония Атанасова

Може ли да разкажете малко за създаването на „Моно“ и за работата по книгата с редакторите от университетското издателство „Св. Климент Охридски“? Как започна целият процес?

Антония Атанасова: Започна  като вълшебство и завърши сред макове и музика – точно както съм си мечтаела да стане.

Редакторката ми се оказа единомислец, изфантазирана в ума ми , още преди да ми се случи...Много отдаден на работата си човек. Прекарахме доста време заедно, работейки по текста  - време, което беляза отминалото лято като особена, лична  и важна епоха.

Някои части от книгата отпаднаха, съвсем естествен подбор се получи. Имаше фини добавки, които нежно придадоха мил завършек на цялото литературно тяло.

Корицата е също изящен детайл от книгата, почувствана корица, усетена и отразена по крилат начин на фона на небе в особено синьо.

Знаете ли, не съм подозирала колко труд се полага за издаването на една книга ...

Поредицата „Нова поезия и проза“ до известна степен дава възможност за изява на младите автори (най-вече на намиращите се в София). Но, как мислите, литературната ситуация като цяло в страната към момента облагодетелства ли достатъчно младите писатели? Иначе казано, лесно ли се издава книга, ако си неизвестен и без необходимите контакти с дадени хора?