„Калуня-каля” и „Турските зверства в България” – опит за диалог

 

            Текстът е публикуван в сб. "Слово и памет", част II
Литературознание. Университетско издателство "Паисий Хилендарски", Пловдив. 2017г., стр. 324 - 332

     Споровете и противоречията на различните литературни школи относно методите за анализиране на художествен текст кулминират в дискусията за интертекстуалността. Понятията междутекстовост и диалог са фокус за литературознанието от средата на 20.век. Схващането, че целият текст се гради като мозайка от цитати, намира опора в разработките на редица изследователи, сред които  Юлия Кръстева и Ролан Барт. Тези теории, разбира се, пораждат и множество въпроси. Например не става ясно има ли и къде са, ако има, границите на междутекстовите пресичания и как би могъл да бъде чут гласът на една творба сред останалите. В случая обаче съществуващите научни изследвания върху проблемите на интертекстуалността не са обект на внимание в настоящия текст. По-скоро в бегло очертаното поле на възможности ще се опитаме да видим как говорят помежду си два текста - романът на Георги Божинов „Калуня-каля” и журналистическият труд на Дженюариъс Макгахан  „Турските зверства в България”.

            Причината да потърсим връзката между двата текста се породи от статията на Деян Енев „Калуня-каля” – забравеният роман-шедьовър за Априлското въстание”. Встрани от вниманието ще останат последвалите я спорове доколко пред нас е наистина шедьовър и доколко в този текст критиката привнася свои очаквания и желания. По-важно в случая е друго. Въпросът това книга за Априслкото въстание ли е, също не намери убедителен отговор, макар твърдението на Енев да беше прието от академичната общност. Повествованието на романа проследява размириците в няколко села по време на някакво въстание, но в текста никъде не се споменава кое е то. Историческият роман предполага наличието на историческа действителност на героите, т. е. те да са познати на историята; действително случили се събития, редом с които авторът може да си позволи още много измислени лица и събития, които са вероятни за съответното време.  В романа на Г. Божинов обаче липсват  фигурите от Голямата история. Във втора част на книгата „Метеж” става ясно, че част от българо-мохамеданското население в Дубраша подозира „каурите” в заговор и така тръгва мълвата, че те се канят да се вдигат на оръжие. В романа не намираме достатъчно добра мотивация за бунта на „каурите”, не се изясняват причините за тяхното недоволство, макар да е сформирано опълчение, а каурското село - „бастисано”. Необичайният фокус, който Георги Божинов избира, за да ни опише въстанието, а именно през очите на Калуньо - богат българо-мохамеданин, също ни отклонява от традиционното очакване за разказ за Априлското въстание. Но все пак у читателя остава такова съмнение. Защо?

Мона Чобан - "Доста"

         За читателите, избиращи книги от по-долните рафтове на книжарниците, няма как да не направи впечатление корицата на романа „Доста“ с набиващия се на очи червено-розов нюанс и контрастиращото лилаво. Търсеният ефект за привличане на вниманието е налице. Трябва да се знае обаче, че това издание на „lexicon” не е първо, а книгата излиза и през 2012г. от печата на издателство „Адвъртайз”, където е с различна корица и с около петдесет страници по-голяма.

         Цанка Цанкова, известна с псевдонима си Мона Чобан, автор и на първия български чиклит[1] роман „Сексът не е повод за запознанство“, продължава една тенденция в българската литература, която се наблюдава и в „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков, в „Самодива“ на Краси Зуркова, донякъде и в „Бабо, разкажи ми спомен“ на Ивинела Самуилова, а именно създаването на история, свързана и лежаща на фолклора, на митологията и мистерията около българското село, но погледнато отвън, през очите на минувача, на чужденеца или възвръщенеца.

         Общо казано, това представлява структурната схема на романа „Доста“ (макар и малко спорно дали книгата може да бъде приемана като роман, заради обема, разгръщането на действието и героите) – преместването на Катерина и нейния съпруг Мано от Париж в българското селце Буйново, събитията, съпътстващи всичко това и мистериозната история около момиче на име Достена, живяла преди около сто и петдесет години.

Милен Налбантов - "Имането". За романтиката в литературата

         Милен Налбантов е краевед, историк, писател, артист и активен самодеец. Това е известно най-вече на четящите и нечетящите около Велинград и Пазарджик. Широката читателска аудитория може би не го познава, а от хората, занимаващи се по-сериозно с литература, като в това число прибавям и писателите, малцина са тези, които го знаят и са чели нещо от него. Но това е абсолютно нормално. Книгите на Шана, както му казват, се печатат в единствената печатница във Велинград, а разпространението става от ръка на ръка, с помощта на собственици на магазини, с помощта на читалищата и т.н. Като говорим за напълно скромен тираж от петдесет, сто или двеста бройки в добрия случай. За всеки писател е ясно, че не е лесно да отделиш собствени пари или да намериш дарители, когато искаш да ти отпечатат книжката. Но защо казвам това?

         В подобна ситуация като Шана са много писатели в България. За тях обаче много рядко се говори, поне с такова впечатление съм останал. Някак не им се дава шанс от списания, предавания и сайтове да ги видят хората, да узнаят за съществуването им, да ги прочетат. А дори и да не харесат книгите им, пак е нещо. Няма гаранция, че в някое село или малко градче не се крие талант, който е на нивото на изявените имена и заслужава също толкова възможност. Или трябва да изчакаме той да умре и по някаква случайност след време да се появят произведенията му и да съжалим, че е трябвало да мине много време, за да го открием? Дали обаче не са виновни те самите, че остават скрити? Или пък всичко са просто добре измислени и провеждани мениджърски игри, които вече тотално превърнаха литературата в бизнес?

Ирина Папанчева - "Тя, островът"

Фуертевентура - огромното огледало на душите ни[1]

Ирина Папанчева е автор на няколко книги, филолог по образование и човек, който явно обича да пътува. Дали защото тя самата търси отговори за себе си, дали защото това е проекция на изконния човешки стремеж (въпреки непоправимите последствия) към знание, дали защото обича да описва интересни човешки съдби, но героите и винаги са търсещи, мислещи, преживяващи личен емоционален катаклизъм, който ги води по път, чиято посока обикновено не знаят, чиято крайна дестинация не винаги достигат. В този ред на мисли Ирина Папанчева не изневерява на стила си. Нито структурно, нито стилово, но последната и книга Тя, островът е може би една идея по-философска, буквално. Това се обяснява с факта, че романът би трябвало да е книга, вдъхновена и посветена на Мигел де Унамуно, големият испански бунтар, автор и критик, и философ, и свободомислеща противоречива личност. И тя е книга за Унамуно, но това е Унамуно видян през острова на неговото заточение, през думите на хора, които са били негови съвременници, които са го срещнали, през очите на една Писателка (едно от действащите лица в романа), която създава Унамуно и неговия остров. Но когато става дума за самия автор, то той присъства по-скоро със своите текстове, със стиховете си. И е проектиран по своеобразен начин в героите на Ирина. Там където Унамуно разказва сам се появява сътвореното от автора или от Писателката, или и от двете. Сама Ирина Папанчева в своята Бележка от автора изрично подчертава, че въпреки поднесената фактология споменатите исторически личности „трябва да бъдат възприемани единствено като литературни.“[2] Всичко останало е въображение. Въпреки че не малка част от героите имат реални лица и съдби, отвъд прототипите им е тя, авторът.

Книгата е разделена много категорично на три части. Първата и третата част на романа имат множество персонажи. Проследяват се няколко основни сюжетни линии и няколко съпътстващи. Разказвачът е наблюдател на случващото се. Във втората част обаче са само Писателката и Унамуно, и техният роман-диалог-пътешествие. Разказът е първоличен. Всяка една част поотделно е силно фрагментира, което е логично следствие от многото персонажи и случващото се с тях. Всяка разказана история има поне две призми, през които е прочетена. По този начин се формира една пъстра и много пълна картина. Романът е построен мозаечно,

Под линия с Христо Карастоянов - Част 2

Такъв ли е трудът, който полагате и за другите си книги (т.е. както за „Една и съща нощ“)? И трябва ли писателите да се подготвят добре, да проучват, за да са добри в занаята?

Христо Карастоянов: Да, така е, както го казвате. Само че с „Една и съща нощ” беше малко по-различно. С живота и делото (прощавайте за клишето) на Гео Милев и Георги Шейтанов се занимавам от десетилетия. И хем не преувеличавам. А най ме занимаваше бляскавият резултат от тяхното другаруване – списанието „Пламък”. Бях сигурен, че „Пламък” е на двамата, но в ония години нямаше как да го докажа. Ама го твърдях де! Има публикации за тая работа – статии разни, стенограми от конференции... И нито за миг не ми е минавало през ума за книга! Още по-малко пък за роман. В един момент обаче ми прещрака най-естественият въпрос – Гео Милев боляла ли го е тая страшна рана в главата? Удобно ли му е било това порцеланово око? И – край! Гео Милев някак си слезе от портрета в читанките, заживя си нормално (макар че какво му е нормалното на живот като неговия), заживя си и Георги Шейтанов и книгата си се написа (още веднъж – извинете за клишето). Всичко, което бях чел за тия двама млади и бунтовни мъже, започнах да го виждам с други очи. И така нататък.

Следващият ми въпрос е свързан и с първия (този от първата част). Какви липси запълва последната ви книга „Послепис“?

Хр. К.: А, „Послепис” е друга работа... Прекалено е лична, за да си въобразявам, че може да запълни някакви липси. Ама се оказа, че можело! Оказа се, че бая хора, като са я чели, са почнали да си спомнят неща от своя си живот, и то неща, за които направо били забравили... Тук в Ямбол един приятел почти успя да ме убеди, че тая книга съм я писал за него! Дано само да са си спомняли личното си минало без гузност или каквото и да е там от този сорт. Така или иначе сме го живели тоя живот и за да сме такива или онакива днес, то е заради собственото ни минало. И ще е срамота не че сме го живяли, ами ще е срамота ако се срамуваме от това, че сме го живели. Поне аз така мисля.

Да приемем, че някой млад писател напише след години своя „Послепис“. Как мислите, каква би била съдбата на героите от книгата му?