Теодора Димова – „Първият рожден ден”

Автор: Атанас Родозов

            За най-новата книга на Теодора Димова – „Първият рожден ден”, излязла от печат в края на 2016 година трудно би могло да се каже, че е нещо ново и иновативно, напротив. Подобно на „Марма, Мариам”, и тук сюжетът е заимстван от Светото писание, връзката е очевидна още от първите страници. Самата авторка нееднократно заявява (устно и писмено) афинитета си към християнската доктрина и с последния си текст не прави изключение. Стилът на писане е разпознаваем от предните пет романа на Димова („Първият рожден ден” е определен като повест); липсва ясното разграничение между отделните изказвания на персонажите, фразите са изключително дълги, синтаксисът е подчинен на правила, различни от общоприетите и този тип „експериментиране” с езика доближава прозата на авторката до тази на Емилия Дворянова („Passion, или смъртта на Алиса”, „Земните градини на Богодорица”, „При входа на морето”, „Госпожа Г.” ...); религиозната тематика от своя страна я свързва и с творчеството на Деян Енев („Господи, помилуй”, „Малката домашна църква”, „Народ от исихасти” …).   

            По интересен и завладяващ начин са реконструирани някои от най-популярните евангелски епизоди: Дългогодишните страдания на родителите на Мариам (дева Мария) поради невъзможността на Анна да зачене, радостта от „божия дар”, случил се на късен етап от живота им, годините, прекарани в „храма”, през които младата девица се обучава и посвещава на „свещените писания”, съмненията, предизвикани от „непорочното зачатие” и трудностите, през които преминават заедно с Йосиф до доказване на своята „невинност”.

„Калуня-каля” и „Турските зверства в България” – опит за диалог

 

            Текстът е публикуван в сб. "Слово и памет", част II
Литературознание. Университетско издателство "Паисий Хилендарски", Пловдив. 2017г., стр. 324 - 332

     Споровете и противоречията на различните литературни школи относно методите за анализиране на художествен текст кулминират в дискусията за интертекстуалността. Понятията междутекстовост и диалог са фокус за литературознанието от средата на 20.век. Схващането, че целият текст се гради като мозайка от цитати, намира опора в разработките на редица изследователи, сред които  Юлия Кръстева и Ролан Барт. Тези теории, разбира се, пораждат и множество въпроси. Например не става ясно има ли и къде са, ако има, границите на междутекстовите пресичания и как би могъл да бъде чут гласът на една творба сред останалите. В случая обаче съществуващите научни изследвания върху проблемите на интертекстуалността не са обект на внимание в настоящия текст. По-скоро в бегло очертаното поле на възможности ще се опитаме да видим как говорят помежду си два текста - романът на Георги Божинов „Калуня-каля” и журналистическият труд на Дженюариъс Макгахан  „Турските зверства в България”.

            Причината да потърсим връзката между двата текста се породи от статията на Деян Енев „Калуня-каля” – забравеният роман-шедьовър за Априлското въстание”. Встрани от вниманието ще останат последвалите я спорове доколко пред нас е наистина шедьовър и доколко в този текст критиката привнася свои очаквания и желания. По-важно в случая е друго. Въпросът това книга за Априслкото въстание ли е, също не намери убедителен отговор, макар твърдението на Енев да беше прието от академичната общност. Повествованието на романа проследява размириците в няколко села по време на някакво въстание, но в текста никъде не се споменава кое е то. Историческият роман предполага наличието на историческа действителност на героите, т. е. те да са познати на историята; действително случили се събития, редом с които авторът може да си позволи още много измислени лица и събития, които са вероятни за съответното време.  В романа на Г. Божинов обаче липсват  фигурите от Голямата история. Във втора част на книгата „Метеж” става ясно, че част от българо-мохамеданското население в Дубраша подозира „каурите” в заговор и така тръгва мълвата, че те се канят да се вдигат на оръжие. В романа не намираме достатъчно добра мотивация за бунта на „каурите”, не се изясняват причините за тяхното недоволство, макар да е сформирано опълчение, а каурското село - „бастисано”. Необичайният фокус, който Георги Божинов избира, за да ни опише въстанието, а именно през очите на Калуньо - богат българо-мохамеданин, също ни отклонява от традиционното очакване за разказ за Априлското въстание. Но все пак у читателя остава такова съмнение. Защо?

Мона Чобан - "Доста"

         За читателите, избиращи книги от по-долните рафтове на книжарниците, няма как да не направи впечатление корицата на романа „Доста“ с набиващия се на очи червено-розов нюанс и контрастиращото лилаво. Търсеният ефект за привличане на вниманието е налице. Трябва да се знае обаче, че това издание на „lexicon” не е първо, а книгата излиза и през 2012г. от печата на издателство „Адвъртайз”, където е с различна корица и с около петдесет страници по-голяма.

         Цанка Цанкова, известна с псевдонима си Мона Чобан, автор и на първия български чиклит[1] роман „Сексът не е повод за запознанство“, продължава една тенденция в българската литература, която се наблюдава и в „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков, в „Самодива“ на Краси Зуркова, донякъде и в „Бабо, разкажи ми спомен“ на Ивинела Самуилова, а именно създаването на история, свързана и лежаща на фолклора, на митологията и мистерията около българското село, но погледнато отвън, през очите на минувача, на чужденеца или възвръщенеца.

         Общо казано, това представлява структурната схема на романа „Доста“ (макар и малко спорно дали книгата може да бъде приемана като роман, заради обема, разгръщането на действието и героите) – преместването на Катерина и нейния съпруг Мано от Париж в българското селце Буйново, събитията, съпътстващи всичко това и мистериозната история около момиче на име Достена, живяла преди около сто и петдесет години.

Милен Налбантов - "Имането". За романтиката в литературата

         Милен Налбантов е краевед, историк, писател, артист и активен самодеец. Това е известно най-вече на четящите и нечетящите около Велинград и Пазарджик. Широката читателска аудитория може би не го познава, а от хората, занимаващи се по-сериозно с литература, като в това число прибавям и писателите, малцина са тези, които го знаят и са чели нещо от него. Но това е абсолютно нормално. Книгите на Шана, както му казват, се печатат в единствената печатница във Велинград, а разпространението става от ръка на ръка, с помощта на собственици на магазини, с помощта на читалищата и т.н. Като говорим за напълно скромен тираж от петдесет, сто или двеста бройки в добрия случай. За всеки писател е ясно, че не е лесно да отделиш собствени пари или да намериш дарители, когато искаш да ти отпечатат книжката. Но защо казвам това?

         В подобна ситуация като Шана са много писатели в България. За тях обаче много рядко се говори, поне с такова впечатление съм останал. Някак не им се дава шанс от списания, предавания и сайтове да ги видят хората, да узнаят за съществуването им, да ги прочетат. А дори и да не харесат книгите им, пак е нещо. Няма гаранция, че в някое село или малко градче не се крие талант, който е на нивото на изявените имена и заслужава също толкова възможност. Или трябва да изчакаме той да умре и по някаква случайност след време да се появят произведенията му и да съжалим, че е трябвало да мине много време, за да го открием? Дали обаче не са виновни те самите, че остават скрити? Или пък всичко са просто добре измислени и провеждани мениджърски игри, които вече тотално превърнаха литературата в бизнес?

Ирина Папанчева - "Тя, островът"

Фуертевентура - огромното огледало на душите ни[1]

Ирина Папанчева е автор на няколко книги, филолог по образование и човек, който явно обича да пътува. Дали защото тя самата търси отговори за себе си, дали защото това е проекция на изконния човешки стремеж (въпреки непоправимите последствия) към знание, дали защото обича да описва интересни човешки съдби, но героите и винаги са търсещи, мислещи, преживяващи личен емоционален катаклизъм, който ги води по път, чиято посока обикновено не знаят, чиято крайна дестинация не винаги достигат. В този ред на мисли Ирина Папанчева не изневерява на стила си. Нито структурно, нито стилово, но последната и книга Тя, островът е може би една идея по-философска, буквално. Това се обяснява с факта, че романът би трябвало да е книга, вдъхновена и посветена на Мигел де Унамуно, големият испански бунтар, автор и критик, и философ, и свободомислеща противоречива личност. И тя е книга за Унамуно, но това е Унамуно видян през острова на неговото заточение, през думите на хора, които са били негови съвременници, които са го срещнали, през очите на една Писателка (едно от действащите лица в романа), която създава Унамуно и неговия остров. Но когато става дума за самия автор, то той присъства по-скоро със своите текстове, със стиховете си. И е проектиран по своеобразен начин в героите на Ирина. Там където Унамуно разказва сам се появява сътвореното от автора или от Писателката, или и от двете. Сама Ирина Папанчева в своята Бележка от автора изрично подчертава, че въпреки поднесената фактология споменатите исторически личности „трябва да бъдат възприемани единствено като литературни.“[2] Всичко останало е въображение. Въпреки че не малка част от героите имат реални лица и съдби, отвъд прототипите им е тя, авторът.

Книгата е разделена много категорично на три части. Първата и третата част на романа имат множество персонажи. Проследяват се няколко основни сюжетни линии и няколко съпътстващи. Разказвачът е наблюдател на случващото се. Във втората част обаче са само Писателката и Унамуно, и техният роман-диалог-пътешествие. Разказът е първоличен. Всяка една част поотделно е силно фрагментира, което е логично следствие от многото персонажи и случващото се с тях. Всяка разказана история има поне две призми, през които е прочетена. По този начин се формира една пъстра и много пълна картина. Романът е построен мозаечно,