Гласовете на критиката: Под линия с Митко Новков

Митко Новков
Снимка: Цочо Бояджиев

Ще почна с малко по-общ въпрос, но и продиктуван от събитията в българската литература и излизащите книги в последните няколко години. Оказва ли нужното влияние критиката върху литературните процеси или повечето неща се случват независимо от нея, без да бъдат повлияни от нея? Или пък критиката въобще не успява да изпълни някои от предназначенията си... ?

Митко Новков: Е, едва ли критиката има за цел да влияе върху литературните процеси, все пак не сме във времената на социалистическия реализъм (смее се). Поне аз нямам това за цел, ама хич! Макар че, бих казал, стойностната и внимателна критика успя да открои автор като Милен Русков например, който и преди „Възвишение“ имаше два прекрасни романа – „Джобна енциклопедия на мистериите“ и „Захвърлен в природата“. Вярно, по повод първия се разрази спор роман ли е или не, отново във връзка с някаква награда, не си спомням вече коя: Владимир Трендафилов отстояваше позицията, че не е, но аз – само да отбележа – не съм съгласен с него; ала така или иначе, за критиката Милен Русков беше забележителен писател още преди „Възвишение“ и „Чамкория“. В този смисъл – да, изглежда сте прав, успехът на автора сякаш става извън критиката, тя обаче е онзи стожер, който посочва стойностното дори още преди да е разпознато от широката публика. В момента се надявам, между другото, публиката да разпознае и оцени по достойнство един великолепен роман какъвто е „Мѣстото или Сказание за Иракли“ на рано напусналия ни Димитър Б. Димов, който ИК „Жанет 45“ преиздаде съвсем наскоро. А колкото до предназначенията на критиката – аз, честно казано, не знам кои са те, вие знаете ли ги! (смее се)    

А Вие как мислите, българските писатели вслушват ли се в това, което казват критиците, следват ли напътствията, тоновете, които задават, ако мога така да се изразя, за да създават по-добри книги, за да надграждат в писането си? И можете ли дадете примери за това?

Деян Енев - "Дърводелецът"

         Всяка религия учи хората да бъдат по-добри и се опитва да изгради у тях добродетели, които да им бъдат от полза и да им помагат в живота. За тази цел помагат и различните религиозни текстове, даващи примери от живота на пророци и светци. И няма да е никак пресилено, ако кажа, че подобно на религиозни текстове, разказите на Деян Енев опитват да правят четящите ги по-добри хора.

         В конкретния случай на фокус е новият му сборник „Дърводелецът“, но казаното важи като цяло за творчеството му. Дори и за обикновения читател, Деян Енев е име, което много трудно би пропуснал или не е срещал, било то в библиотеките, книжарниците или интернет. Той е сред съвременните писатели, чийто почерк е разпознаваем, а мащабът на разказа му – огромен.

Няколко думи за „Хоро от гарвани” на Бранимир Събев

Автор: Атанас Родозов

        Сборникът с разкази на Бранимир Събев – „Хоро от гарвани“ към днешна дата не може да бъде намерен и закупен на хартиен носител; поради изчерпания тираж, единствената възможност на читателя да се запознае с него е чрез интернет пространството. В него са поместени общо четиринадесет разказа, всичките от които са представителни за така наречената „литература на ужаса/хорър[1]“. Част от тях пресъздават по някакъв начин легенди и предания от българския фолклор, а друга са плод на въображението и интереса на автора към големи  прозаици в световен мащаб, сред които Стивън Кинг и Дийн Кунц; творческата си инерция черпи от подобен тип творци.

            Едно от най-характерните неща, които могат да се кажат за разказите в сборника на Събев е, че тук действа формулата „разказ в разказа“; нито един от тях не прави изключение. Всеки един започва с описание на реална ситуация: група младежи на пикник извън града, колеги в работна обстановка, запой в кръчмата, разговор на верандата между стари приятели, съкилийници в затвор, скитници, опитващи се да заспят под моста и т.н. В един момент, някой от тях започва да разказва история, за която се е сетил (тематична и сходна със ситуацията, в която се намират), за да „убият“ време. Реалното ярко контрастира с фикцията. Реконструирани са част от познати сюжетни линии и мотиви: от фолклора, от Библията; в разказът „Плачещата“ самоубийцата Сара не може да премине в отвъдния свят, след като изгубва детето си и полудява., а в „Обесеният затворник“ ситуацията е сходна и духът на самоубилият се затворник се появява всяка нощ, без да намери покой. Идеята,  че самоубийството е по-тежък грях дори от убийството на друг човек тук намира отражение. В „Кървавият дървосекач“ духът на мъртвия Матю продължава да се появява пред живите, докато тялото не бъде погребано с почести и не завърши по някакъв начин започнатото приживе дело. Идеята за търсеното възмездие намира отражение в „Палачът“ и „Фантомът с куката“; болка от преживяна някога травма кара протагонистът да посвети цялото му останало време, за да накаже виновните: тук откриваме и мотивът за престъплението и наказанието.

Под линия с Иван Димитров

         Творческите ти изяви са свързани с литературата, театъра, музиката и отскоро с киното. Но има ли сфера, в която се усещаш на мястото си, в която си уверен и спокоен? Или за теб е важно да изразиш идеите си, вдъхновенията си, себе си, а формата на изразяване се явява средство?

         Иван Димитров: Поставил съм си за цел да се чувствам уверен и спокоен с всичко, което се захвана. Напоследък дори като ходя пеша от едно място към друго (аз много ходя пеша) постоянно забавям темпото, защото човек бърза и е неспокоен най-често по навик. Това не значи, че работя без съмнения и неспокойствия, дори напротив, но съм спокоен в неспокойствията си и уверен в неувереността си. Сега ще правя и фотоизложба със снимки от Япония. Просто като все по-голям любител на работата с пространството най-вероятно ще направя селекцията, когато изложбата наближи в Габрово, защото мястото е Галерия „Орловска 10”. За мен е важно да изразя някакви идеи, но е още по-важно да изразя чувства. Тъй като чувствата се възприемат далеч по-активно от читателя, слушателя, зрителя, отколкото идеите. Трудно някой ще се увлече по идея, която е представена без чувство. За мен формата е именно средство. Вярвам, че всяка книга има определена форма, която е нейната. Повече време ми отнема да открия каква е тази форма, отколкото физическото написване. Просто знаеш ли каква е формата, всичко тръгва и до известна степен се пише само.

         Някои актьори казват, че за тях е по-лесно и удобно да се скриват зад героите си, защото така всъщност по-добре разкриват и преоткриват себе си. Какво ти даде в личен план ролята във филма „Кораб в стая“, помогна ли ти да откриеш нещо за себе си, което чрез писането не си успял?

         И.Д.: Нямам актьорско образование, но съм работил с актьори като драматург и сценарист. Ролята ми във филма беше с много присъствие и с много малко реплики, което беше интересно предизвикателство. В личен план точно в този момент ролята ми даде възможност да се изтегля за известно време за косата по метода на Барон Мюнхаузен, защото в средата на февруари 2015 майка ми си отиде от този свят, репетирахме през юли и през август снимахме. Беше ми много тежко, но когато процесът по филма започна, влязох в активен период. В който основната ми задача беше да се изразявам с тялото си така, както то се държи, когато съм в депресивен период. Хубаво е, когато ти е тежко, да имаш какво да правиш, дори да се затрупаш с работа. И аз имах два такива месеци тогава, а преди това се бях отпуснал. Както и в личен план ми даде възможност да наблюдавам как актьорът гради ролята си, което ми е много полезно като драматург.

         Последната ти книга е сборник с къси разкази („Силата на думите“). Произведенията вътре изглеждат като плод на моментни наблюдения и вдъхновения, но има ли някаква по-особена причина да избереш точно тази форма на разказа?

Иван Димитров - "Силата на думите"

„Дори едно представление без публика може да направи света по-светъл и смислен.“ (Димитров, 2017: 102)

            За културната общественост Иван Димитров не би трябвало да е непознат, тъй като неговите дейности са свързани, както с поезията и прозата, така и с драматургията, а отскоро може да се похвали и с роля в киното. Редом с това, той продължава с литературните си четения или иначе казано с „отглеждането на читатели“, както и той самият се изразява. Така че Иван Димитров е личност, която е силно свързана с културния живот, която иска да се занимава и да прави култура и намира различни и интересни начини да реализира тези свои намерения.

            Сборникът с къси разкази „Силата на думите" е последната му книга, която малко по малко намира своето място в литературното пространство и е потвърждение на тезата, че писането на разкази въобще, е все по-често срещано явление при младите писатели в България, а Иван Димитров, макар и с немалкия си опит вече, е именно такъв. Но споменатото явление е напълно нормално и естествено, имайки предвид начина на живот в днешно време. Много по-лесно и удобно за един млад писател е да създава разкази, поради простата причина, че му е необходимо по-малко време, в което да остане на необходимата честота и съответно много по-бързо читателите улавят трептенията от написаното. Майсторлъкът обаче остава в това да се вложи по-голям смисъл, да се създаде по-силно внушение, но в по-малък обем от текст, в сравнение с романа да речем. Освен това, появата на повече книги с разкази не означава непременно, че те започват да се четат повече.