Под линия с Йордан Д. Радичков

Немалка част от младите писатели, дебютирали с книги от поредицата на СУ „Нова поезия и проза“, също издадоха нови книги. Чувстваш ли се част от поколение, което все по-отчетливо започва да се заформя?

Йордан Д. Радичков: Радвам се, че съм част от семейството на поредицата. Но не се чувствам от каквото и да било поколение артисти, дърводелци, общи работници или пилоти. Роден съм през 1989 година и искам-не искам съм част от това поколение.

Как гледаш на първата си книга („Малка човешка мелодия“) сега, след като излезе и втората(„Игра на гъски“)?

Й. Р.: Мила ми е, разказите в нея са се писали в продължение на три години. И с всичките си несъвършенства и несполучливости ми става още по-мила. Що се отнася до идеите и въпросите в нея – те продължават да ме тревожат.

Според теб, чуват ли хората „човешката мелодия“ или тя бива заглушавана от суетата, алчността, невежеството и другите ни недостатъци, които сякаш се засилват и заемат все по-голяма част от живота ни?

Новата човешка мелодия на Йордан Д. Радичков - "Игра на гъски"

         Вторият сборник с разкази на Йордан Д. Радичков разбуни духовете и ако след дебютната му книга „Малка човешка мелодия“ нямаше голям отзвук, с изключение на някои сериозни литературно-критически издания, то след „Игра на гъски“ вниманието драстично нарасна, визирайки в това число медиите, които в съвременната ни литература безспорно играят голяма роля и са сред основните фактори, определящи продажбите. За да се избегне преповтаряне на казаното в различни предавания от и за автора и книгата, настоящата рецензия ще опита да се разграничи, акцентирайки най-вече върху „Игра на гъски“ и литературните въпроси около сборника, избягвайки темата за връзката на автора с неговия дядо.

         Още първият разказ от книгата въвежда към сериозните теми, които са обгледани вътре, към стила на разказване, който следва във всички произведения нататък, оставайки почти неизменен. Друго важно е, че още с първия разказ „Живот на каишка“, читателят остава с посланието, че не трябва да ограничаваме живота си, не трябва да го опитомяваме, а да го следваме, иначе можем да го изгубим. Така е започнато с произведение, което има голям шанс да бъде запомнено, да остави нещо след себе си.

Под линия с Антония Атанасова

Може ли да разкажете малко за създаването на „Моно“ и за работата по книгата с редакторите от университетското издателство „Св. Климент Охридски“? Как започна целият процес?

Антония Атанасова: Започна  като вълшебство и завърши сред макове и музика – точно както съм си мечтаела да стане.

Редакторката ми се оказа единомислец, изфантазирана в ума ми , още преди да ми се случи...Много отдаден на работата си човек. Прекарахме доста време заедно, работейки по текста  - време, което беляза отминалото лято като особена, лична  и важна епоха.

Някои части от книгата отпаднаха, съвсем естествен подбор се получи. Имаше фини добавки, които нежно придадоха мил завършек на цялото литературно тяло.

Корицата е също изящен детайл от книгата, почувствана корица, усетена и отразена по крилат начин на фона на небе в особено синьо.

Знаете ли, не съм подозирала колко труд се полага за издаването на една книга ...

Поредицата „Нова поезия и проза“ до известна степен дава възможност за изява на младите автори (най-вече на намиращите се в София). Но, как мислите, литературната ситуация като цяло в страната към момента облагодетелства ли достатъчно младите писатели? Иначе казано, лесно ли се издава книга, ако си неизвестен и без необходимите контакти с дадени хора?

Антония Атанасова - "Моно"

„Написах тази книга, за да ознаменувам края на една обич. Не знаех какво друго да направя.“ (Атанасова, 2016: 44)

         Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ продължава да дава път на млади български писатели, издавайки дебютните им книги в поредицата „Нова поезия и проза“. На фона на политиката, на която залагат по-голямата част от издателствата в България (тенденцията да се издават предимно книги на изявени имена или класики), начинанието на споменатото издателство заслужава признание, независимо от слабото разпространение на книгите от поредицата и почти пълната липса, на каквато и да е реклама. Ясно е, че за да продължават активността си по такъв начин, то значи могат да си го позволят, но има големи издателства в страната, които също имат възможностите да рискуват повече с непознати за читателската аудитория млади автори, но с дребни изключения, те не го правят или поне не толкова интензивно. А примерите за това, че млади писатели, тръгнали от поредицата, след това затвърждават позициите си в новата българска литература, не липсват – Йордан Д. Радичков, Христо Раянов, Владимир Полеганов.

         През септември 2016г. излиза поредната книга от поредицата „Нова проза“ – дебютният роман на Антония Атанасова „Моно“. Това е книга, анонсирана като „отклонение от праведния път на литературата“, съдържаща „експериментаторски елементи“. Доколко в написаното има експерименти е трудно да се определи, тъй като Аз-формата на повествование и изповедният характер, с който е поднесено, предполагат повече свобода откъм съобразяването с нормите на даден жанр, повече хаос.

Владимир Полеганов - "Другият сън"

Владимир Полеганов е от младото поколение писатели, минали през курса по творческо писане на Софийския университет и заедно с автори като Христо Раянов, Йордан Радичков, Зорница Гъркова, Александър Христов и още много, са част от поредицата на университетското издателство „Св. Климент Охридски“ „Нова поезия и проза“.

            С излизането на втората книга на Владимир Полеганов, присъствието на определяните като „новите млади“ става по-осезаемо, особено ако се вземат предвид новите книги и на други, включени в поредицата (например Христо Раянов с „България на три морето“, Стефан Стефанов с „Край до край“). Ако след първата му книга (сборникът с разкази „Деконструкцията на Томас С.“), било то заради издателството, разпространението или ред подобни причини, името му остава непознато за читателите, то сега са налице критериите това да се промени.

            „Другият сън“ е роман, който, според написаното на гърба на книгата, е определен като психологичен такъв, но маскиран като фантастичен. Иначе той носи белезите на диаболистичния фантастичен роман и е видно влиянието от писатели като Светослав Минков, Георги Райчев, Владимир Полянов. Това е черта в писането на Полеганов, която се забелязва още от сборника му с разкази, където читателят става свидетел на попадането в други светове, за каквото става дума и в тази книга.

            В своята същност „Другият сън“ представлява именно това – преминаването на един човек в друг свят, преплитането на две реалности, продиктувано от напредналите технологии, от нуждата на човек да търси, да намира, да се движи непрестанно, за да запълва празнотите в себе си. В тези два свята – единият от които е реалният, а другият, изграден от нуждите на въображението – мракът, тишината, статичността и стремежът към нови светове са основните състояния. Гласовете остават заглушени, светлината постепенно бива обгърната от тъмнината, а движенията, особено в единият свят, - все по-трудни, докато накрая станат напълно ограничени.